Градът на зверовете

Когато Алекс бе на границата да загуби контрол и да изпадне в истерия, изведнъж си спомни своето тотемно животно. Не беше необходимо да полага особени усилия, за да влезе в тялото на черния ягуар; превръщането стана бързо и лесно: ревът излизащ от гърлото му, беше същият, който по-рано бе изпробвал, познаваше вече ноктите на своите лапи, скокът върху главите на неприятелите му бе нещо съвсем естествено. Индианците отпразнуваха идването на ягуара с потресаваща глъчка и веднага го отведоха в тържествена процесия до едно свещено дърво, където ги чакаше Таама, за да го подложи на последното изпитание.

В джунглата вече съмваше. Бяха уловили хиляди огнени мравки в една тръба, която Таама държеше с помощта на две пръчки, за да се предпази от насекомите; тя бе подобна на цедилка, изплетена от слама, като тези, които ползваха за извличане на циановодородна киселина от маниоката. На Алекс, изтощен след тази дълга и страховита нощ, му бяха необходими няколко мига, за да разбере какво очакват от него. Тогава пое дълбоко въздух през устата, напълвайки дробовете си със студен въздух, повика на помощ храбростта на баща си, катерач на планини, и волята на майка си, която никога не се признаваше за победена, както и силата на своето тотемно животно, след което вкара лявата си ръка до лакътя в тръбата.

Огнените мравки се разхождаха по кожата му в продължение на няколко секунди, преди да го нахапят. Когато го направиха, усещането беше сякаш го горяха с киселина, проникваща до костта. Страховитата болка го зашемети за няколко мига и с помощта на чудовищно усилие на волята си наложи да не измъкне ръката си от цедилката. Спомни си думите на Надя, когато се опитваше да го научи да съжителства с комарите: недей да се пазиш, не ги забелязвай. Беше невъзможно да не забелязва огнените мравки, но след няколко минути на абсолютно отчаяние, в които беше на границата да хукне да бяга, за да скочи в реката, си даде сметка, че може да контролира инстинкта за бягство, да удържи вопъла в гърдите си, да се отвори към страданието без да се съпротивлява, позволявайки му да проникне в него изцяло, до последната фибра на неговото същество и на съзнанието му. И тогава изгарящата болка премина през него като сабя, излезе от гърба му и той успя като по чудо да я понесе. Алекс никога нямаше да може да си обясни онова усещане за мощ, което го завладя по време на изпитанието. Усети се толкова силен и непобедим, както се беше чувствал в образа на черния ягуар, след като отпи от магическата смес на Уалимаи. Това бе възнаграждението му, че е успял да преодолее изпитанието. Разбра, че наистина детството му бе останало назад и че от тази нощ може да се защитава сам.