Брачна авантюра

Тримата мъже стояха точно до люка, който водеше долу, в каютата на Нейтън. По тази причина Джимбо сниши гласа си, когато каза:

— Момчетата полека-лека престават да говорят, че съпругата ти носи проклятие за кораба, момко.

Той се спря и погледна назад, като че ли искаше със сигурност да се увери, че Сара не може да го чуе, и добави:

— Честър все още разисква с всеки неприятностите, които имахме на борда след нейното пристигане тук. Най-добре е да не изпускаме Сара от очи, докато…

— Джимбо, никой няма да посмее да пипне с пръст съпругата на капитана — заяви Матю.

— Не съм и помислил, че някой ще го направи — каза Джимбо. — Просто искам да кажа, че те могат да наранят чувствата й. Тя има нежно сърце.

— Знаеш, че тя ни смята за част от нейния персонал — отбеляза Матю и се ухили. После добави: — Лейди Сара явно те е спечелила, щом като си толкова загрижен за чувствата й.

Той се канеше да доразвие тази тема, когато миризма на изгоряло привлече вниманието му.

— Пушек ли надушвам? — попита той.

Нейтън видя стълб сив дим, който се извиваше над пролуката на люка, преди другите мъже да го забележат. Би трябвало да изкрещи, че има пожар, да даде сигнал на другите за опасността, но той не го направи. Вместо това изрева името на Сара. Мъката в гласа му беше очевидна.

Той се хвърли да отваря люка. Плътен черен облак от пушек се втурна нагоре през отвора и обгърна тримата мъже. Нейтън отново извика името на Сара.

Матю вече крещеше:

— Пожар! Пожар!

Джимбо се втурна за кофи, като крещеше заповеди да започват да изгребват морска вода, за да потушат пожара, докато Матю се опитваше да попречи на Нейтън да скочи в каютата през люка.

— Не знаеш какво е положението долу — викаше той.

— Използвай стълбата, момко, използвай…

Матю спря да вика, когато Нейтън се провря през люка и скочи долу. Обърна се и заслиза бързо по стълбата.

Каютата беше пълна с толкова гъст дим, че очите на Нейтън се насълзиха и той нищо не виждаше. Отправи се пипнешком към леглото, за да намери Сара.

Тя не беше там. Докато претърсваше каютата, дробовете му крещяха за свеж въздух. Той с олюляване се примъкна до люка, пое пълните с морска вода кофи, които Джимбо му подаде, и започна да ги излива, за да потуши пламъците.

Огънят беше потушен, но мисълта за това, което можеше да се случи, ако мъжете навреме не бяха забелязали пожара, ги разтреперваше. Нейтън не можеше да укроти сърцето си. Беше поразен от ужасния страх, който изпита заради Сара. Но тя не беше в каютата. Не беше задушена от дима. Не беше мъртва. Все още.

Матю и Джимбо застанаха до Нейтън. И тримата погледнаха наоколо, за да установят мащабите на пораженията.

Няколко от дъските под печката бяха обгорели и сега там зееше тлееща дупка, през която се виждаше трюмът. Две от четирите стени бяха почернели чак до тавана.

Но не опустошенията от пожара сякаш хипнотизираха Нейтън. Не, неговото внимание изцяло бе приковано върху останките от слънчобраните на Сара. Спиците им още просветваха, нажежени до червено, в печката, от която бяха останали само двете метални прегради.