Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— За полицаите — да.
— Така ли? Наистина? Тогава ми го разкажи.
— Какво да ти разказвам, ти току-що го разправи целия.
— Само което се разбираше! Помниш ли, когато си говореха по телефона, какво си казаха?!
— Лера! Откъде да помня чак такива подробности?
— Ти имаш страхотна памет, знам. Помниш ли, когато по-възрастният се обажда от една кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го игра Бърт Рейнълдс.
— Обратно, Джеймс се обажда.
— Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казват тогава?
Наистина нещо й беше станало, за да си пълни главата с такива глупости.
Той се вторачи в таблото на колата и отсече:
— Обсъждаха плана за поредното убийство. Мисля, че се отнасяше за началника на полицията.
— Това и аз го разбрах. Конкретно какво си казаха?
Турецки кипна и почти се развика:
— Джеймс каза: „С този няма да се справим толкова лесно. Ще ни трябват пушка с оптически мерник. Ще го очистим така, както Ли Осуалд уби Кенеди. Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата.“ Питър не е съгласен: „Нали с еди-кой си — не помня за кого ставаше дума, — нали с еди-кой си се справи само с един юмручен удар.“ А той му вика: „С този няма да успея по същия начин. С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме. Той е прекалено голяма клечка за мен. Ако беше по-дребна риба, нямаше да има проблем…“ Или нещо от този род…
— Ще ми пукнеш тъпанчетата. И какво решават?
— Питър обещава да достави оръжието. Не, каза, че трябвало да отидат при китаеца, тоест Джеймс да отиде при китаеца, че той имал такова оптическо оръжие.
— И Джеймс какво?
— „Окей, да побързаме, докато не е научил за… — Турецки се замисли за името, — за Николс. Иначе всички следи ще водят към мен. Най-късно до утре ще го гръмна.“ Не те разбирам, Лера, за какво са ти всички тези подробности, те нямат никакво значение за филма… Чакай, чакай, съвсем скоро го даваха по първа програма, защо е трябвало да го гледаш без превод?
— Аз — да гледам нашата посрана телевизия?! — Валерия се замисли за секунда, въздъхна. — Да можеше и моя Мухоморко някой да го гръмне… Тия неща и в живота стават, не само на кино. Ли Осуалд така уби президента на Америка…
Турецки се засмя:
— Нашите доморасли рекетири не падат по-долу от американските. Просто действуват в други условия. На гамените от Подмосковието окото им няма да мигне — вече са изгледали всичко на видео и са готови да опитат на практика. Така че може да ти излезе късметът. Какво им пречи да направят засада на Зимарин? Отива си той във вилата, на прелеза го причакват. От колата слизат двама с калашници и се прицелват в Зимарин. Бум! И длъжността главен прокурор се овакантява.
— Кой ще бъде според теб кандидатът? Меркулов?
— Ами, Меркулов! Той е прекалено честен човек. Амелин, естествено. Или някой друг такъв чвор. Виж как се хванах на глупостите ти!
Тя погледна изящното си часовниче с инкрустирани скъпоценни камъчета, усмихна се:
— Изтече ли ни времето?
— Отдавна.
— В преносния смисъл ли?
— И в преносния. Извинявай, Лера. Да те закарам ли до колата?
Валерия се засмя:
— Ако само това можеш да ми предложиш… Не, благодаря. О, впрочем закъснявам за една делова среща. За прокуратурата ли си сега, до „Новокузнецка“?
— Общо взето, да…
— Тогава те моля за една съвсем скромна и малка услуга, на път ти е.
Извади от найлоновата торба картон „Кент“, прехвърли го в по-малък плик.
— Моля те, закарай тези цигари на Ключика — на „Пятницка“. Обещах му. На път ти е. Нямал какво да пуши. На̀ ти адреса.
Не че толкова му дожаля за Ключика, тоест Артьом Ключански, техен общ приятел, навремето прочут следовател, а сега по принуда непушач и не по-малко прочут бизнесмен, известен с това, че миналата година официално плати един милион рубли партиен членски внос — просто се чувствуваше толкова неловко през цялата среща с Валерия, че би се възползувал от всякакъв повод да се спаси.
25
— Ирка! „Столични“! Двеста къса!
Викна весело, май прекалено весело — явно се опитваше да надмогне неприятното чувство, което му беше останало след срещата с Валерия Зимарина. И в същия миг видя не Ирина, а Шура Романова, и в същия миг разбра, че е станало нещо наистина ужасно — толкова неузнаваема беше шефката. Не само в лицето, видът й се беше променил, дори пагоните висяха като дрипи на омачканата й униформа. Той застина на вратата, почуквайки машинално с цигарите по дланта си. Но Шура вече говореше, говореше много бързо, почти в скоропоговорка, и постоянно си поглеждаше часовника. Той я слушаше и не вярваше на ушите си как е възможно — някой е убил Ана, отвлечен е Кеша, не, изключено, той, следователят, за когото убийствата и насилието би трябвало вече да са професионална рутина, той не можеше да повярва, че същото се е случило на Аня, Кеша, Ника. От мисълта за Ника, за някаква вина пред нея изпита желание просто да се засили и направо през стъклото да изхвърчи, за да остане там, на асфалта, завинаги мъртъв.