Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
Онзи потвърди с кимване.
Интериорът в кооперативна фирма „Ехо“ показваше, че вътре току-що е имало подробен тараш. Цялото съдържание на чекмеджетата и шкафовете беше изръсено на пода, осиротелите компютри пиукаха безнадзорно.
От другата стая изведоха Ключика, и неговите ръце бяха в белезници. Съпровождаха го трима с вносни костюми и с вид на спортисти.
— Слепи ли сте, това е следователят Турецки! Веднага го пуснете! Той няма нищо общо с нас!
Никой не му обърна внимание. Изведоха от задните стаи още петима задържани.
— Всички в колите! Операцията продължава, карайте ги право в Бутирки! — изкомандва рижавият бияч.
— Нямате право! — пак се развика Турецки. — Откарайте ме в прокуратурата. Само донесох цигари на Ключански, нямам нищо общо с фирмата! Изобщо не може да се арестуват хора по такъв начин!
Ключански го погледна някак особено.
— Я стига си плямпал — прекъсна го красив рус мъж, спортен тип и докаран като чужденец, и удари Турецки право в лицето. Потече му кръв от носа, но Турецки все се опитваше да ритне русия в слабините и така си докара още един убийствен удар в стомаха.
Съвзе се на задната седалка на колата чак когато влизаха в двора на бутирския затвор. И отново започна да вика и да се дърпа от силните ръце на охраната, крещеше и се дърпаше, докато го водеха по дългите коридори и проходи на затвора, настояваше да го свържат с прокурора, доказваше, че задържането му е жестока грешка и някой ще си плати, но в отговор чуваше само приглушения ек на затворническите стени. Надзирателите, нагледали се на какво ли не в невеселата си практика, запазиха каменно мълчание. И когато вратата на килията се затвори, той продължи да удря и да обяснява на някой невидим, че няма никакво време да кисне в кафеза — дори и заради грешките на някакви кретени.
26
Щом отминаха моста, шофьорът свърна рязко вляво към института по психиатрия „Професор Ганушкин“, старовремска болница, зидана за векове и състояща се от няколко масивни отделни сгради. Покрай санитарите с бели престилки, покрай болните с цветни халати Романова и нейният помощник-капитан Золотарьов стигнаха до пето отделение. Дежурната сестра беше извикала завеждащ отделението, вече уведомен, че ще ги посети шефката на Московската криминална милиция.
— Приятно ми е — каза докторът, жизнерадостна тапа, и крепко стисна десницата й, — сложете престилките и влезте с мен, пациентът е подготвен, персоналът е уведомен.
— Турецки не е ли тук? — учуди се полковничката и като забеляза недоумяващия поглед на доктора, рече на дежурната сестра, преди да го последва: — Защо питам, като виждам. Турецки е следовател от прокуратурата. Ще дойде всеки момент. Щом се появи, моля, нека дойде незабавно.
Качиха се с асансьора на третия етаж, в специално заградена част, нещо като затвор в болницата. Тук под надзора на горилоподобни санитари бяха задържани хора, които всъщност би трябвало да се намират малко по-нататък, в „Матроска тишина“, тоест в следствен изолатор номер едно, но по едни или други причини следствените органи са ги прибрали в психиатрията.
За такива по-особени арестанти, изпращани за експертиза под знака на строга секретност, тук има заделени осем стаи с по едно легло.
Тапата покани посетителите в кабинета си, извади от сейфа папка:
— Вижте историята на заболяването.
— От какво е болен според вас? — попита Романова и се настани удобно зад бюрото.
— Според мен от същото, от което и според вас…
Романова вдигна към него учудени сини очи.
— Да, да. Приемам предварителната диагноза, посочена във вашите съпроводителни документи: симулация. Но той симулира просто талантливо. Бих казал, професионално симулира депресивно-параноидни реакции. Комисията, ако не прояви повишено внимание, може да го изкара душевноболен. Нали разбирате, че в болна страна не може да има стопроцентово здрави хора. При добро желание у всеки от нас може да бъде открито душевно заболяване.
Капитан Золотарьов изкриви недоволно уста — явно не беше съгласен с последното изявление на психиатъра. Хвърли поглед на Романова и реши да вземе участие в разговора:
— Какво излиза? Ако Гончаренко симулира, това ще рече, че той бяга от отговорност. Аз така схващам причините да се прави на луд.
Психиатърът го изгледа иронично, бръкна в джобовете на снежнобялата си престилка и се привдигна на пръсти:
— Младежо, в нашето учреждение не е приета употребата на тази терминология. Но ако ви интересуват причините…
Романова го възпря с жест, вдигна очи към капитана:
— Не се обаждай, Золотарьов… Та как щяхте да обясните причините за симулацията? Капитанът сигурно е прав, най-обикновена симулация, оплел конците, а сега не му стиска да отговаря.