Кутията на Пандора

— Саша, спри някъде. Нали знаеш, не мога да се возя.

Тя се облегна назад, коленете й се оголиха. Носеше чорапи със сребриста нишка. Все същият привличащ аромат на чистота и прекрасен френски парфюм.

Той спря колата до една панорамна площадка. Валерия извади седефена пудриера, но само се погледна в огледалцето и без да се пудри, пак я пусна в чантата.

— Погубих си младините с моя Мухоморко, Саша, Ето вече имам бръчки, а животът ми е за никъде. Напоследък е станал много мнителен, затваря ме във вилата.

— Искаш да кажеш — заключва те?

— Е, не буквално. На всеки петнайсет минути се обажда да ме проверява. И… даже ме е срам да ти призная… бие ме.

Тя придърпа полата нагоре, дотам, където се видя загорелият й крак. Турецки позна комбинезона й, червен с черни дантели, и тялото му леко се напрегна пряко волята. Но в същия момент изпита известно облекчение — непривлекателната синина го поуспокои.

— Просто ми идваше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще остане жив, а пък аз да го излежавам…

— И какво, да не искаш аз да го направя? През ум да не ти минава такова нещо! Няма ли по-лесни начини, като развод например.

— Тогава той ще ме убие! Не го познаваш! Този правозащитник на всичко е готов! Ще трябва аз да избързам. Не те карам да го убиваш, но ми кажи някакъв начин, за да съм сигурна! Не издържам вече, не издържам, не издържам…

Притисната до рамото му, тя галеше коляното си с разтреперана ръка.

— Саша, Сашенка…

Той рязко я отмести.

— Лера да прекратим този разговор. Ще те откарам до твоята кола. Съчувствам ти… — Направи усилие в гласа му да няма ирония. — Много ти съчувствувам, но нямам намерение да ти давам никакви съвети.

— Чакай! Не пали колата! Само малко да се успокоя…

Извади цигара, жадно дръпна. Турецки видя, че е много развълнувана, стига това да не беше някакъв фарс. Не, тя нямаше никакви причини да му сервира такива сцени. Освен с надежда за ново сближаване: пожали ме, доближи се, спомни си, спомни… Но те случайно се бяха срещнали! И той наистина си спомняше, отпъждаше спомените и пак си спомняше. Валерия тихо му говореше, а той я видя на верандата на хотела в Адлер, долу шумеше морето. Тя стоеше със същия червено-черен комбинезон и откопчаваше къдравите жартиери от чорапите си. Той я придърпа към стаята, но тя каза: не, защо, нека тук, нека целият плаж ни види; обърна се с гръб към него, опря се на перилата… Спомни си нощния полет към морето, нейната глава в скута му, нека мислят, че е заспала, но той много добре знаеше как не им е до сън и на двамата…

Валерия продължаваше да говори, но той почти не разбираше какво, искаше само едно — пак да притисне главата й към слабините си и както тогава, в самолета… Направи усилие и се вслуша…

— … Седя си, гледам телевизия всяка вечер, имаме такава антена, хваща цяла Европа. Само че нищо не разбирам освен каквото се досетя. Има много интересни филми. Един тип убива проститутки, защото майка му била такава и той имал комплекс още от дете. А в друг филм — как двама приятели убиват полицаи, и те с комплекси: защото на единия полицай по погрешка застреляли брат му, на другия — също случайно — жена му. Гледал ли си го?