Кутията на Пандора

Гончаренко мълчеше, само ръцете му ситно-ситно затрепериха.

— Тебе питам, Гончаренко!

— Не може да бъде! Отрепка!

— Добре, страдай и обливай в сълзи предателството на твоите хора, но по-живичко, Рома. Кажи кой е взел чантата, на кого я е дал, какво е имало в нея и тъй нататък. Много ли въпроси се събраха? Добре, ще караме едно по едно. Кой е взел чантата? Кого нарече току-що отрепка? Какво имаше в тази чанта?

— Не знам, Бога ми, не знам.

— Не споменавай Бога, ти нямаш и половин грам вземане-даване с Бога.

Гончаренко обърна гръб, дълго и тъпо гледа през решетките. Отвън долитаха лудите гласове на тукашните пациенти, изведени на чист въздух.

— За кого беше чантата?

— За Беса.

— Говори човешки. Кой е този Бес?

— Не знам името. По половин година е в Москва и половин година на морето. Там има дворец. Уединено място, почти не се мярка жива душа. Много охранявано, направо като лагер. Той е боец от невидимия фронт.

— Кой е боец?

— Беса.

— Разузнавач ли е, шпионин?

— Бивш. Вече е стар. Казва, че още било рано да се разсекретят имената на такива като него. Дълго време е работил на Запад и е направил за родината толкова, колкото никой преди него. Нито Зорге, нито Абел. Нито онзи, как беше, Филби.

— Биляш за него ли работеше?

— Сигурно.

— Тогава защо да не разкриеш, че Славина е погрешен обект — поне на него не можеш ли да кажеш.

Сега Гончаренко трепереше целият, по лицето му шуртеше пот.

— Ако разкрия играта им, те пред нищо няма да се спрат. До Беса нямам достъп.

— А по какъв случай си бил в онова живописно място? — тихо попита Романова, стиснала навита на руло историята за заболяването му.

— Не съм бил. Чувал съм.

— Тогава може да се врели-некипели. Защо ли ще издават тайните си пред пионка като тебе?

— Биляш ми разказа. Щеше да ме праща. Със специален секретен пропуск. Но не успя. Не съм искал смъртта му. Не съм аз, Александра Ивановна…

— Да речем, че ти вярвам, но само за същинското убийство. За всичко останало си същата долна твар като твоите приятелчета. Няма ли да кажеш кой уби Биляш? Няма. Кой друг от КГБ е замесен във всичко това?

— Знам ги само по прякори. Хам, Чесновия.

— Твоят какъв е?

— Гончар.

— Голяма фантазия, няма що.

Романова си спомни: Бобовски. Капитанът от службите за сигурност. Грязнов ги надушва като хрътка.

— А на Бобовски?

— Биляш най-много се боеше от този Бобовски. Все викаше да стоим настрана от него. Не го познавам. Никога не съм го виждал.

— Дай адреса.

— Чий?

— На Беса, чий?

— Не го знам. Знам само, че е някъде на морето.

— Как се влиза във връзка с него?

— Никак. Идва той или негов човек.

— Нали теб са щели да те пратят?

— Случаят беше по-специален. Чантата била изключително важна.

— С какъв пропуск?