По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Няма асансьор — каза Полинг. — Централно стълбище. Дълги и тесни апартаменти, по един от двете му страни, по два на етаж. Четири ел трябва да е левият на четвъртия етаж.
Ричър бутна вратата. Беше солидна и заключена.
— Какво има отзад?
— Най-вероятно само тясна шахта за проветряване между гърба на сградата и съседната сграда на Гринич Стрийт.
— Можем да се спуснем с алпийски въжета от покрива и да влезем през прозореца на кухнята.
— Тренирала съм го в академията на ФБР в Куонтико — каза Полинг. — Но никога не съм го правила в реална ситуация.
— И аз — призна си Ричър. — Поне не в кухня. Но веднъж влязох през прозореца на банята.
— Лесно ли беше?
— Не.
— Какво ще правим?
При други обстоятелства Ричър щеше да натисне наслуки някой звънец и да се представи за човек от голяма куриерска служба като Ю Пи Ес или „Федекс“. Но не беше сигурен, че номерът ще мине точно в тази сграда. Доставките с куриер вероятно не бяха всекидневие тук. Освен това трябва да беше някъде около четири следобед. Не беше подходящо време нито за пица, нито за китайска храна. Беше твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря. Така че той натисна всички звънци, с изключение на 4Л и каза силно и провлачено:
— Не мога да си намеря ключа!
И поне в два апартамента явно липсваше по някой член от семейството, защото домофонът избръмча два пъти поред, вратата се отвори и Полинг я бутна навътре.
Озоваха се в сумрачно фоайе с тясно стълбище в десния край. Стълбището се изкачваше един етаж, после завиваше обратно и продължаваше да се изкачва отвътре по фасадата на сградата. Стъпалата бяха покрити с напукан линолеум. Стълбището беше осветено със слаби електрически крушки. Бе едва ли не животоопасно.
— А сега какво? — попита Полинг.
— Сега чакаме — каза Ричър. — Поне двама души ще отворят вратите, за да проверят дали техният човек не си е загубил ключа.
Така че те зачакаха. Мина минута. После две. Някъде високо над тях в полумрака се отвори врата. После отново се затвори. След това се отвори друга врата. Тази беше по-близо. Може би на втория етаж. След трийсет секунди тя също се затръшна.
— Добре — каза Ричър. — Сега можем да тръгваме.
Той отпусна тежестта си на първото стъпало и то силно изскърца. Второто беше същото. Както и третото. Когато стъпи на четвъртото, Полинг също тръгна след него. Докато стигнат до средата на стълбището, то вече пукаше като канонада от изстрели с малокалибрено оръжие.
Когато стигнаха до стълбищната площадка на втория етаж, все още никъде не се беше случило нищо.
Видяха две врати, една отляво и една отдясно на стъпалата — 2Л и 2Д. Апартаментите очевидно бяха дълги и тесни, а коридорите им завиваха по средата, за да направят място за входната врата. Сигурно от вътрешната страна на вратата имаха закачалки за палта. Влизаше се направо в хола. Кухнята беше в дъното. До входната врата беше вратата на банята, а спалните бяха откъм фасадата на блока и прозорците им гледаха към улицата.
— Не е толкова зле — каза тихо Ричър.
— Представям си как мъкна покупките до петия етаж — отвърна Полинг.
Ричър никога не беше носил покупки в къща, освен когато беше дете.
— Можеш да спуснеш въже покрай аварийното стълбище — предложи той. — И да ги изтегляш през прозореца на спалнята.
Полинг не отговори. Двамата се завъртяха едновременно и прекосиха коридора, за да стигнат до началото на следващото стълбище. Шумно се изкачиха до третия етаж. Видяха вратите на апартаменти ЗЛ и ЗД, които бяха същите като на долния етаж и вероятно същите като на горния.
— Хайде — каза Ричър.
Прекосиха коридора и хвърлиха поглед нагоре към сумрака на четвъртия етаж. Видяха вратата на апартамент 4Д. Вратата на 4Л не се виждаше. Ричър тръгна пръв. Вземаше стълбите по две наведнъж, за да намали броя на скърцанията и пуканията наполовина. Полинг го последва, като стъпваше по ръба на стъпалата, за да вдига по-малко шум. Стигнаха до стълбищната площадка и спряха. Сградата бръмчеше от едва доловимите шумове, които се носят във всеки жилищен блок в голям град. Приглушени шумове от уличното движение. Автомобилни клаксони и вой на сирени, притъпени от дебелите стени. Десет хладилника, по един във всеки апартамент, климатици на прозорците, вентилатори на таваните, телевизори, радиоприемници, бръмчене на електрически заряди във флуоресцентните тръби, вода във водопроводната система.
Вратата на апартамент 4Л беше боядисана преди много години в онова убито зелено, което се използва в учрежденията. Беше стара, но не беше лошо боядисана. Работата сигурно беше свършена от опитен бояджия, който дълго беше чиракувал при още по-стар и опитен майстор. Внимателно положеният пласт боя беше покрит с допълнителен пласт мръсотия. Сажди от автобусите, мазни изпарения от кухните, прах от метрото. На нивото на гърдите на Ричър имаше шпионка с капаче. Символите „4“ и „Л“ бяха на отделни медни табелки, закрепени за вратата с медни болтове.