Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Утрото беше ясно и хубаво, небето на изток се розовееше и беше изпъстрено с малки златни облачета. По пътя, който води от върха на хълма Пътни към Уимбълдън, имаше много следи от онзи панически поток, който трябва да се е устремил към Лондон в неделята срещу понеделника, след започване на сражението. Виждаше се малка двуколка с надписа „Томас Лоб, зарзаватчия, Ню Молдън“ със счупено колело и изоставен тенекиен сандък; виждаше се сламена шапка, стъпкана в засъхналата вече кал, а на върха на Уест Хил около катурнато корито за водопой се търкаляха множество окървавени парчета стъкло. Движенията ми бяха отпуснати, намеренията — неясни. Мислех да отида в Ледърхед, макар и да знаех, че надеждите да намеря жена си там са най-слаби. Положително, освен ако ги е постигнала внезапна смърт, братовчедите и тя трябва да са избягали оттам, но ми се струваше, че там бих могъл да разбера или узная накъде са избягали хората от Съри. Знаех, че искам да намеря жена си, че сърцето ми копнее за нея и за света на хората, но нямах ясна представа как мога да ги намеря. Сега много рязко чувствувах и крайната си самота. На кръстопътя завих и под прикритието на гъстака от дървета и храсти излязох на просналата се нашироко Уимбълдънска мера.
По тази тъмна шир пъстрееха на места жълтуга и ракита; червени бурени не се виждаха; докато се промъквах нерешително по края на откритото поле, слънцето изгря и изпълни всичко със светлина и живот. В едно блатисто кътче между дърветата зърнах рояк пъргави жабчета. Спрях да ги погледам, да си взема пример от твърдото им решение да живеят. Изведнъж рязко се завъртях със странното чувство, че ме наблюдават, и пред очите ми се мярна нещо клекнало сред гъсти храсти. Постоях, загледан нататък. Сетне направих крачка напред и то се изправи и се превърна в човек, въоръжен с къса сабя. Бавно запристъпвах към него. Той стоеше, мълчалив и неподвижен, и не ме изпускаше от очи.
Когато се приближих, видях, че дрехите му са мръсни и изкаляни като моите; изглеждаше направо, като че ли някой го е влачил по канализационна тръба. Още по-отблизо видях, че зелената тиня на крайпътните ровове се смесваше със засъхнала светлокафява глина и лъскави като въглен петна. Черните коси падаха в очите му, а лицето бе тъмно, мръсно и така измършавяло, че отначало не можах да го позная. През долната част на бузата и брадичката минаваше червен белег.
— Стой! — изкрещя този човек, когато бях на десетина крачки от него, и аз спрях. Гласът му беше дрезгав. — Откъде идваш? — попита той.
Замислено го огледах и отговорих:
— Идвам от Мортлейк. Бях засипан до една яма, която марсианците направиха около своя цилиндър. После се измъкнах и избягах.
— По тия места няма храна — каза той. — Това е мое владение. Целият този хълм долу до реката, оттатък до Клапъм и нагоре до края на мерата. Тука има храна само за едного. Накъде отиваш?
Отговорих му бавно:
— Не знам. Аз бях затворен в развалините на една къща тринадесет или четиринадесет дена. Не знам какво е станало през това време.
Той ме изгледа с недоверие, трепна и пак ме погледна с променило се изражение.
— Не ми се иска да оставам тука — казах аз. — Смятам да отида в Ледърхед, жена ми беше там.
Показалецът му се стрелна към мене.
— Това сте вие… — каза той — човекът от Уокинг. Не сте били убит в Уейбридж?
Аз го познах в същия миг.
— Вие сте артилеристът, който се вмъкна в градината ми.
— Това се казва късмет! — възкликна той. — И двамата сме късметлии! Да ви срещна вас! — Той ми протегна ръка и аз я стиснах. — Аз пропълзях по един отводнителен канал — продължи артилеристът. — Но те не избиха всички. А след като си отидоха, избягах през нивите към Уолтън. Но… оттогава не са минали и шестнадесет дни, а косата ви е побеляла. — Той стреснато се огледа през рамо. — Това е врана. Сега дори и сянка от птичи крила ни прави впечатление. Тука е доста открито. Хайде да се вмъкнем там в храстите, че да си поговорим.
— Виждали ли сте марсианци? — попитах аз. — Откакто се отървах…
— Те отидоха оттатък Лондон — отговори артилеристът. — Сигурно имат някой по-голям стан там. Като се свечери, цялото небе там, към Хампстед, пламти от техните огньове. Също като някой голям град и в това сияние се вижда как се движат. На дневна светлина не се вижда нищо. Но по-отблизо… не съм ги виждал… — той преброи на пръсти — от пет дена. Тогава видях двама отвъд Хамърсм да носят нещо голямо. А завчера вечерта… — той замълча и продължи многозначително — пак имаше нещо общо със светлини, но беше нещо горе във въздуха. Струва ми се, че са построили летателна машина и се учат да летят.