Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
— Може би Ханзейският съюз не харесва онези, които отказват да се подчинят.
Тя стисна устни.
— Мисля, че имаш право, ЕА.
— Благодаря, Тасия.
В столовата както обикновено двамата с Боб седнаха заедно. Избягваха да признаят, че са двойка, макар всички в дивизията да знаеха за отношенията им и възпитано да се преструваха, че не забелязват. Тъмнокожият млад мъж седна срещу нея и заговори за разнообразните маневри, които възнамерявал да извърши — избягваше да обсъжда обсадата, понеже знаеше, че тази тема притеснява Тасия.
Тя взе кафе за двамата, а той табли с консервирано говеждо с подправки. Преди Тасия да опита яденето, върху стените-екрани на столовата се появи изображението на крал Питър, който похвали обсадните въоръжени сили, „възстановили жизнено необходимото екти на Ханзейския съюз“. Кралят отправи и строго, макар и някак вяло предупреждение към останалите колонии, сякаш четеше предварително написан текст: „Всички представители на човешката раса трябва да се обединят, за да успеем в тази битка. Колониите не бива да мислят единствено за себе си, а за нуждите на цялото човечество“.
— Бриндъл — измърмори Тасия, — с толкова много космическо гориво, което домъкнахме, всички ще си направят отлична реклама.
Той свъси вежди при саркастичното й подмятане.
— Всички колонии получиха една и съща ограничителна заповед, Тасия. Не се правехме на велики и не търсехме да си го изкараме на някого. Можехме ли да позволим на иреканците да вирят нос пред нас?
Очите й блеснаха.
— Но всяка колония има различни ресурси. Не всички могат да оцелеят при едни и същи сурови мерки. Ако една колония е останала с минимални средства, тя не може да си позволи да ги намалява. Това е тъпо.
Сръбна от горчивото кафе и загледа финала на краткото изявление на крал Питър. Спомни си безнадеждността на лицето на великата губернаторка.
— Скитниците се поддържат и си помагат в тежки времена.
— Винаги има и друга гледна точка. — Роб постави ръка върху нейната, за да й каже какво мисли. — Изглежда, схващаш нещата единствено от гледната точка на скитниците. Не искам да спорим. Аз също съжалявам за иреканците.
— Но не можеш да направиш нищо — отвърна тя.
— Ти също.
Тасия знаеше, че е прав. Върна се в квартирата и си направи дълъг масаж с хладен сюнгер. Искаше й се да се надява следващия път да й възложат акция срещу истински враг.
36.
Генерал Кърт Ланиан
Честите доклади за кръстосващи хидроги силно безпокояха земните въоръжени сили. От командната база на Марс генерал Ланиан разпрати допълнителни патрули във всички десет квадранта, макар никой да не вярваше, че дори отлично въоръжените разузнавателни флоти могат да се защитят от директна атака на бойни кълба.
Генералът не можеше да си намери място. В момента преглеждаше докладите на разузнавателните екипи — те постоянно му напомняха за нарастващия списък от повикани на задължителна военна служба пилоти, които просто „изчезваха“ по време на изпълнение на акциите. Беше убеден, че всички до един са дезертьори, страхливци… отрепки.
— Твърде много опасности има в космоса, генерале — подхвърли командващ Патрик Фицпатрик. — Хидроги, астероиди, радиационни урагани. Корабите лесно изчезват безследно.
След завръщането си от Ирека той временно беше прехвърлен под прякото командване на Ланиан в марсианската щабквартира на ЗВС. Поради политическото влияние на семейството на Фицпатрик генералът бе взел решение да подготви хлапето за по-висока длъжност по възможност по-близо до дома.
— Сигурен съм, че пилотите знаят всичко за опасностите в космоса. Не можем да си губим времето да ги търсим, макар да ми се иска да докопам някого за врата и да дам пример на всички. — Ланиан отмести документите встрани, изключи екраните и се надигна. — Чувствам се като евнух във военна униформа. Не разполагаме с никакви оръжия срещу хидрогите, а Ханзата е бабичка, която едва диша. За пет години нямаме никакъв напредък.
Той удари с месестия си юмрук по бюрото.
Макар да му съчувстваше, Фицпатрик не отговори нищо. Като разчиташе на синята си кръв, момчето се надяваше да се изкачи по военната стълбица с няколко побутвания с лакът и бележчици, адресирани до подходящите командващи офицери. Нямаше никакво съмнение, че напредва по-бързо, отколкото позволяваха уменията му, но се справяше с предизвикателствата сравнително добре. По време на война дори на най-богатите и привилегировани кандидат-офицери не се възлагаха безсмислени задачи. Фицпатрик искаше фотосите му да се появят в публичното пространство, изправен в целия си висок ръст в красивата си униформа, за да даде възможност на семейството си да извлече политически изгоди от храбростта на сина, „ярък пример за гражданска отговорност във времена на криза“. Генералът също можеше да се възползва от това, стига Фицпатрик да не направеше някаква глупост.