Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Него го знам къде е! — възкликна драконът, поуспокоен от всеотдайните ласки на любимата си. — Вие го наричате Лоното на живота. Вчера изтървах там буркана със Златната рибка и стъклениците. Едната се счупи и от нея се пръкна твоят двойник, Хък!
Лъвицата го изгледа строго и холографното чудовище си прехапа камарата от месести бърни по двете глави, но беше късно. Присъстващите се спогледаха, а Таоа любезно се поинтересува:
— Срещал ли си се вече с твоя двойник, Хък?
— Не, Таоа. И аз преди малко научих за него.
— Хм — промърмори Хари Селдън и изглежда за миг си представи какво би могло да последва от евентуалната среща между тия двамата, защото побърза да добави: — Хък, хайде да възстановиш предишното състояние на машината, приятелю, преди да сте сторили още някоя беля.
Хък стана и без да пророни нито дума се пъхна в машината. Всички се бяха умислили. Той се забави не повече от минута. Излезе усмихнат.
— Готово, Хари! Машината ти е като чисто нова! Все едно, че току-що си я направил. Извинявай за главоболията, приятелю. Винаги съм смятал, че умните машини могат да докарат само беди на човечеството, ама на… Изкуших се за кой ли път!
— Норбърт Винър обичал да казва, че всяка машина е точно толкова умна, колкото човекът, седнал да работи с нея! — весело подметна Хари Селдън, след като уверенията на Хък сякаш с магическа пръчка свалиха воденичния камък от душата му.
— А пък Марк Аврелий твърдял, че всичко е ефимерно! И това, което помни, и онова, което се помни! — не му остана длъжен Хък.
Докато двамата се замеряха с остроумия, прокурорът Сонк усмихнат ги наблюдаваше, драконът и митничарката блаженстваха в своя затворен мир, а лъвицата и старият шаман си шушукаха нещо. Резултатът излезе наяве след миг, когато Ана-Мария дръпна Хък настрана и развълнувано му прошепна:
— Трябва да довършим започнатото, скъпи. Таоа се съгласи двамата с теб да надникнем в душата му и да се убедим какъв е бил в миналите си съществувания.
— Не е ли опасно? — попита Хък, като си спомни каква могъща съпротива срещна преди време на Земята, когато се опита да надзърне в главата на стария шаман, за да открие къде се е запиляла неговата лъвица.
— Тъкмо затова ще бъдем двамата. Ще се опазваме взаимно, пък и всеки ще озаптява другия да не навредим с нещо на Таоа. Дръж се за мен и нищо страшно няма да има.
— Нямах предвид това — засмя се Хък. — Аз побутнах тук-там машината на Хари и сега по всяко време мога да разчитам на услугите й тайно от него. Мислиш ли, че бихме могли да я ползваме там, където ме каниш да отидем.
— Ама че си шмекер! — усмихна се Ана-Мария. — Кой знае къде ме побутваш и мен нощем, когато спя, мошенико. Пък аз се чудя как тъй още не е пресъхнала любовта ми? — изчерви се лъвицата и тутакси отново стана сериозна. — По-добре ще бъде изобщо да не се налага да прибягваме до помощта на твоя умствен придатък, скъпи! — потупа го тя по гърба.
Двамата се върнаха на масата при останалите и се включиха в светския разговор, но така и не разбраха за какво стана дума, защото душите им бяха далеч и на съвсем друго място…
…Тъмният планински скат се извисяваше от другата страна на долината с настръхналите си върхове и шеметни пропасти. Сутрешното слънце се измъкна от прегръдките на кълбестия облак и го заля в червено. Внезапно скатът припламна ярко и почти ги заслепи. Тутакси пъстроцветна кукувица събуди дремещата джунгла с острите си крясъци и без да губят нито миг останалите пернати взеха да й пригласят. Всяка мелодия долиташе от различни краища на долината и сякаш разказваше нова любовна история. Слънцето остави на мира урвата и се заигра с жълтите бамбукови плетеници. Гората се събуждаше за нов живот.
Хък и лъвицата стигнаха до стръмен склон над малка рекичка. Тук джунглата бе по-открита, защото огромно дърво се бе сгромолясало по стръмнината и бе отнесло всичко срещнато по пътя. Но това не беше до болка познатата им джунгла на Фату Хива. Сред евкалиптовата горичка отсреща ни в клин, ни в ръкав се мяркаше и един баобаб, сякаш прероденият Висоцки весело им намигаше.
Две големи изсъхнали дървета лежаха наблизо, обърнати с корените към висините и полупокрити с кафеени храсти. И изпод тях прозираше каменна гравюра. Рибата, дълга над два метра, с глава, опашка и перки, цялата бе покрита с дупки като блюда. Очите й бяха слънца, обгърнати от концентрични кръгове. Зад гръбната й перка се бе спотаил едноок демон. И той със слънце на челото. И по целия камък се срещаха очи винаги като концентрични кръгове.