Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— По дяволите! — Хогбен се устреми към папагала, гневно смъкна от главата му недоплетения чорап и го запрати в огъня под казана. — Защо поне една красавица на този свят не е малко по-умна?!
— А пък според мене тя е прекалено умна, господарю!
17. Пътят и неговата сила
Официалните изяви на Таоа като прокурорски свидетел попречиха на Хък, лъвицата и дракона да изразят радостта си от срещата със стария шаман в Библиотеката и сега, след изненадващия завършек на експеримента, всеки по своему се стараеше да компенсира закъснението. Драконът, който още не беше в течение на новото амплоа на Пакеекее, подскачаше като пощурял около него и подвикваше на Церберина, като току я побутваше напред:
— Любима, запознай се с моя най-голям приятел! Хайде де! Стисни му ръката! Какво чакаш?… А така! Ти нямаш представа какъв човек е той, скъпа! Направо злато! Двайсет и четири карата!… Таоа, това е Церберина и ние с нея се обичаме!
Старият шаман кимна уважително на скромосващата се митничарка и джентълменски се запъти към Ана-Мария, но Хък избърза и го пресрещна с подадена ръка. Та нали тъкмо заради него бяха предприели кръстоносния поход към Нищото, завършил засега доста безславно в Библиотеката.
— Радвам се да те видя, Таоа! — дружелюбно рече Хък и запримига на парцали, за да поразмаже издайническата влага в очите си.
Когато най-сетне Пакеекее успя да се добере до Ана-Мария, тя мълчаливо го притисна в обятията си и сякаш изпадна в нирвана. За първи път, откакто бе попаднала в Библиотеката, лъвицата усети, че душата й блажено се отпуска и се разтваря като цвете. И както става обикновено, тялото последва порива на духа и Ана-Мария се стовари с цялата си тежест върху Таоа. Крехките плещи на стария шаман едва ли щяха да издържат тежестта на сто и двайсеткилограмовата лъвица, ако не бяха шантавите физически закони на този свят. Двамата останаха доста дълго в трогателната поза „Геният и неговият наставник“, така че скоро шумотевицата утихна от само себе си.
Като следеше изпод вежди Пакеекее, Хари Селдън нареди да внесат по-дълга заседателна маса. Всички насядаха около нея и се умълчаха. Никой не знаеше откъде да започнат.
Белият англосаксонски протестант Сонк внимателно изучаваше широкото благодушно лице на Таоа, увенчано с още по-широк, направо като шпатула, нос, вглеждаше се в месестите му устни, грейнали в лъчезарна усмивка, която щедро разкриваше белите му като перли зъби, и се мъчеше да открие нещо, което би могъл да наследи от този шоколадов полинезиец с къса коса на ситни къдрици. Сонк не беше расист, но твърде бавно и мъчително преглъщаше обидата. Цели две седмици неговият главен свидетел с лекота го бе въртял на пръста си! Не човекът, а прокурорът Сонк се чувстваше изигран.
Хари Селдън местеше подозрителния си поглед ту към стария шаман, ту към машината. Човекът с право също си имаше душевни терзания. Като всеки сериозен учен и Селдън не вярваше в прераждането. Но тъкмо защото беше разсъдлив, не искаше да влиза в софистичен спор със собственото си творение. Поне докато то беше в сегашното си състояние!
Проточилото се мълчание вече сериозно заплашваше да превърне щастливата среща в помен, когато най-сетне Таоа благовъзпитано се обърна към лъвицата:
— Скъпа Потовахине, силно съм впечатлен от способностите ти на жрица. Но се страхувам, скъпа, че въведохме в заблуждение нашите мили домакини. Пък и не само тях…
— Съжалявам, Таоа, но не аз установих тези… факти, а машината на господин Селдън — замислено отвърна Ана-Мария, поласкана от позабравеното уважително полинезийско прозвище „Жена-котка“, употребено от шамана.
— Това не променя същността на нещата, скъпа Потовахине. Трябва с прискърбие да призная, че не чувствам нищо от онова, в което машината на господин Селдън се опитва да ни убеди. Много харесвам уважаемия прокурор Сонк като човек и, смея да се надявам, като приятел — Таоа тържествено му кимна, — но нито една клетка от тялото ми не го възприема като син. Моля да приемете искрените ми извинения, драги Сонк — поклати глава Таоа. — И не си мислете, че смятам белите хора за непълноценна раса. За съжаление, аз не съм ви нито биологичен, нито духовен баща и това е самата истина. Или поне така я чувствам. Жалко, защото, ако вземем предвид всичко, което съм чувал за баща ви, с удоволствие бих приел да съм негов духовен наследник. Не знам дали правилно ме разбирате, драги Сонк?
— Мъдрите са безжалостни; за тях хората са като чучела — внезапно се обади машината и всички потръпнаха.
Пръв се окопити драконът.
— Какво иска пак тая?! — ревна той. — Писна ми от нея! Сега ще й дам да разбере! Къде е шалтерът?