Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
Той звънна на вратата и тя изтича да му отвори. Носеше два букета. Единият беше за майка й, а на нея подаде три рози. Пак рози, помисли си Магдалена. Няма ли начин нещата да не се въртят в такъв омагьосан кръг? Запозна майка си с Александър, той определено й направи добро впечатление. Отдъхна си, че поне тя няма да се безпокои за нея, като знае с кого е.
В колата Магдалена пое дълбоко дъх и още преди той да запали мотора, каза това, което си бе намислила, докато го чакаше.
— Алекс, промених решението си. Предлагам да не ходим в този ресторант.
— Както кажеш. Запазил съм маса, но щом не желаеш… Къде да отидем тогава? В някой друг? Кажи кой ти харесва.
— Не. В никой. Ако все още ме каниш на вилата си, приемам.
— Сигурна ли си? А майка ти?
— Ще й се обадя по-късно. Тя те хареса, знам го.
— Добре! Чудесно! Аз пък харесвам решението ти. Докато не си го променила, ще минем през „Билла“ да вземем нещо за хапване и потегляме.
— Но няма да оставам цялата нощ! Вашите мъжки сметки са ми толкова ясни! Щом идва с мен, значи си го иска. Предупреждавам те, не си прави никакви илюзии!
— Моля те, Магдалена, обиждаш ме. Защо ли вече не се учудвам?
— На кое?
— На дръпнатото ти държане. Всеки път измисляш нещо, с което целиш да ме ухапеш. Но аз съм твърде много хапан от живота и твоите зъбки просто нищо не могат да ми направят. Само ме гъделичкат.
— Почвам да се съмнявам дали това е правилният избор.
— Аз знам. Правилен е! — усмихна се той.
— О, да! Как можах да забравя, че ти винаги всичко знаеш! Ако продължаваш да си толкова саркастичен, нищо няма да ти разказвам. Не разбираш ли, че имам нужда да споделя с някого! — избухна тя.
— Извинявай. Извинявай, Магдалена, не исках да те засегна.
По пътя към „Билла“ старателно отбягваха всякакви пиперливи теми и говореха за незначителни неща. Магдалена се чудеше кое е това дяволче вътре в нея, което все я караше да дразни Александър. В магазина той напазарува много и различни деликатеси, въпреки че тя на няколко пъти му спомена, че не е гладна. Натовариха всички покупки в колата и поеха към Витоша. По пътя заваля сняг. В светлините на фаровете снежната пелена изглеждаше плътна като завеса. Чистачките се задъхваха в усилието си да разгребват полепналите по стъклото снежни парцали. Александър караше бавно и съсредоточено. Бе пуснал радиото и в топлината на купето под звуците на тихата музика Магдалена се почувства странно, някак едновременно напрегната и защитена. Пристигнаха горе в истинска снежна вихрушка. Къщата не бе голяма, но вътре бе подредена с вкус и имаше всичко необходимо, за да може човек да се усети и откъснат от суетата на града, и заобиколен от лукса на цивилизацията. Александър включи отоплението, в хола имаше и камина. Докато той я разпалваше, Магдалена се зае да подрежда продуктите. Не бе успяла да извади и половината, когато той дойде при нея и хвана ръцете й. Разтри нежно пръстите й, духна леко по тях и ги целуна.
— Студено ли ти е? Ей сега ще се затопли. Остави всичко, аз ще се погрижа. И не бързай да си сваляш якето. — Той я хвана за раменете и леко я избута от кухненския бокс. — Седни ето тук и се завий с това одеяло.
— Алекс! Аз не съм дете, не е нужно да ме наставляваш — възпротиви се тя, но се подчини. Наистина й беше студено. Седна на дивана, свали си ботушите, а той я наметна с одеялото и го подпъхна от всички страни.
— Стените са изстинали, но газовите печки сега ще обърнат въздуха. След малко няма да може да се диша от жега.
— Много е хубаво тук. Често ли идваш?
— Не. Имам много работа, понякога само събота или неделя успявам да се откъсна. Тук всеки път така се зареждам с енергия, че все си обещавам да го правя по-често… За съжаление рядко ми се случва.
— Има ли други вили наблизо? От този сняг нищо не видях.
— Има, но и те през зимата, общо взето, не са много посещавани. Дано утре да е хубаво времето, такава гледка се открива… Искаш ли да ти пусна телевизора, или предпочиташ музика?
— Утре ли?! Казах ти, че няма да оставам!
— Магдалена! В тази виелица е самоубийство да тръгнем обратно! Мисля, че и ти разбираш това, нали?
— Ох, разбирам… Но пак ти казвам, не си прави…
— Като кажа нещо, го изпълнявам!
— Ще видим!
— Не каза какво да ти пусна, телевизора или музика?
— Музика. По твой избор. И моля те, подай ми чантата, искам да се обадя на майка ми.
— Мисля, че никак няма да й е приятно да разбере къде си се озовала… и че е невъзможно да се прибереш.