Кралицата на изменниците

Регин повдигна вежди.

— За какво?

— За това, че ги накарах да ме изпратят в изгнание заедно с него.

— И защо ще ви е ядосан заради това?

— Планът му — или поне така смятах навремето — бе да се остави да бъде пленен от ичаните и да предава случващото се до всички магьосници.

Очите на Регин леко се разшириха.

— Смело решение.

— О, много почтено — отвърна сухо тя. — Гилдията ще изпадне в ужас пред опасността, която я застрашава, като същевременно се жертва единственият човек, който би могъл да й помогне.

Той повдигна вежди.

— Но това не е вярно. Не бива да забравяте себе си.

Тя поклати глава.

— Тогава не знаех много неща. Дори не знаех как да правя кръвни пръстени. Ако не беше останал жив, никога нямаше да победим ичаните. — „Но ти не тръгна с него заради това — напомни си тя. — Направи го, защото не искаше Акарин да умре. Любовта е толкова егоистична“. — Принуждавайки го да ме пази, успях да го накарам да пази и себе си.

— Тези седмици сигурно са били ужасни.

Тя кимна, но мислите й внезапно прескочиха към Изменниците. Винаги бе подозирала, че в Сачака с Акарин са се случили повече неща, отколкото й беше разказал. Веднъж, докато сверяваше фактите за книгата си, лорд Денил я беше попитал има ли истина в слуха, че Акарин може да чете повърхностните мисли на човек, без да го докосва. Тя не можеше да си спомни да го е чувала да говори за това. Хората вярваха, че Акарин има всякакви невероятни способности, още преди да се разбере, че владее черната магия.

„Може и да е умеел, но го е пазил в тайна. Също като споразумението му с Изменниците. Сключено с Кралицата на Изменниците, несъмнено, макар тогава може би тя все още не е била кралица. Убедена съм, че той ми каза, че човекът, който го е обучил в черната магия, е бил мъж. Дали умишлено ме е излъгал, за да скрие съществуването на Изменниците? Малко ме боли, че не ми се е доверил, но пък не бих искала от него да наруши обещанието, което е дал на човека, спасил живота му“.

Сония въздъхна и погледна през прозореца към слънцето, което се бе спуснало ниско над хоризонта. Споменът й за изкачването към Крепостта включваше голи скали и малко растителност. Макар тук-таме все още да се забелязваха камънаци, дърветата не се бяха разредили дотолкова. „Ще пристигнем по-късно, отколкото смятах — сигурно отдавна ще се е стъмнило“.

Остър завой настрани я накара да се подпре на стената. Тя се наведе изненадано до прозореца, чудейки се защо каретата е променила посоката, и се изненада от ярката светлина, която струеше от висока извита стена.

„Все пак не закъсняхме много — помисли си тя. — Сигурно онази оголяла земя е обрасла с дървета през годините“.

— Пристигнахме — каза тя на Регин. Той се премести на седалката до нея, за да може да гледа през прозореца от другата страна.

Тя погледна към лицето му, откривайки следи от същата възхита, която бе изпитала като момиче, когато за пръв път видя Крепостта. Сградата представляваше огромен цилиндър, изрязан от масивен камък, който запушваше отвора между две високи, почти отвесни скални стени. Когато отново се обърна към прозореца, тя видя, че едната стена съвсем не е толкова гладка, колкото я помнеше. За запушване на дупките и цепнатините беше използван камък с различен цвят. Тя потрепери, припомняйки си сражението, което бе наблюдавано от всички магьосници — лорд Макин, воинът, който бе предвождал подкрепленията, го бе предавал мисловно до всички, докато не загина от ръцете на нашествениците.