Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Навън – казва той и бързо минава покрай нас към вратата.
Кармел тръгва след него, а аз извивам врат във всички възможни посоки, за да следя как върви, докато ходят около къщата.
– Сложна работа, а – казва Джестин в ухото ми и аз подскачам. В тази къща хората се промъкват твърде лесно. – Да разбирам ли, че тя ще идва с нас?
– Мисля, че да. Надявам се, че да.
– Тогава се надявам да се оправят. Последното нещо, което ни трябва, е драма и емоции и хора, които взимат глупави решения.
Скръства ръце и влиза обратно в кухнята да довърши почистването след закуската.
Сигурно трябва да я попитам защо мисли така, срещу какво ни предстои да се изправим, но Томас и Кармел изчезват от погледа ми. От появяването на Кармел ми се зави свят. Тя е почти сюрреалистична, като парче от Тъндър Бей, което не се връзва в тукашната картина. И това, което ми каза онзи ден в стаята ми, мислех, че си е тръгнала завинаги. Беше избрала да има живота, който ние с Томас не можем да имаме. И аз се радвах за нея. Но докато отивам при Джестин в кухнята, в гърдите ми се оформя една голяма топка на успокоение, има и задоволство, че не е толкова лесно за другите да се откажат от това, от което аз не мога да се отърва.
Хвърлям поглед през всички прозорци и ги мервам през най-западния, който гледа към градината зад къщата. Ако се наклоня достатъчно вляво, ги виждам. Сцената е доста напрегната; гледат се право в очите и жестикулират с разперени ръце. Но майната му. Не мога да чета по устни.
– Ти си като някоя бабичка – подиграва ми се Джестин. – Избърши отпечатъка от носа си по стъклото и ела да ми помогнеш с чиниите.
Слага гъбата за съдове в ръката ми.
– Ти мий. Аз ще ги подсушавам.
Работим в пълна тишина около минута и усмивката ѝ все повече се разтегля. Сигурно си мисли, че се опитвам да чуя какво си казват.
– Трябва да тръгнем сутринта – казва Джестин. – Доста път е с влак и после бая изкачване пеша. Ще ни трябват два цели дни.
– Къде точно отиваме?
Тя протяга ръка за чиния.
– Няма точно. Орденът не е точка на картата. Някъде в шотландските планини. Западните, на север от Лох Етив.
– Значи си била там и преди? – приемам мълчанието ѝ за потвърждение. – Кажи за какво става дума. Какво ни чака там?
– Не знам. Много иглолистни дървета и може би няколко кълвача.
Сега ли ще ми се прави на потайна? Започвам да се изнервям – тръгва от пръстите на ръцете, потопени в горещата сапунена вода, и стига чак до стиснатата ми челюст.
– Мразя да мия чинии – казвам. – И мразя да ме водят за носа, особено някой, когото почти не познавам, и то в Шотландия. Знам, че ще ме тестват. Можеш поне да ми кажеш как.
Изражението ѝ е на изненада, но и като малко да е впечатлена.
– Хайде де – казвам. – Ясно е. Защо иначе ще ходим отделно от Гидиън? Какво е? Или не трябва да ми казваш?
– Би ти харесало, нали – казва тя и хвърля кърпата на плота. – Толкова си прозрачен.
Навежда се към мен и ме изучава с поглед.
– Предизвикателството те кара да се вълнуваш. Както и увереността, че ще го преминеш.
– Стига глупости, Джестин.
– Не са глупости, Тезеус Касио. Не мога да ти кажа, защото не знам.
Тя се обръща.
– Не си единственият, когото ще тестват. Ние доста си приличаме, ти и аз. Знаех, че ще е така. Просто не знаех, че ще си приличаме толкова много.
Томас и Кармел влизат след час и ме заварват излегнат на дивана в дневната на Гидиън да превключвам каналите между BBC 1 и BBC 2. Влизат тихо и сядат, Кармел до мен, а Томас на стола. Не знаят как да се държат, неловко им е, прясно сдобрени и все още неуверени в това. Кармел изглежда по-изцедена, но може да е и от пътуването.
– И? – питам. – Пак ли сме едно голямо щастливо семейство?
Те ме поглеждат кисело. Не прозвуча, както исках.
– Мисля, че съм на изпитателен срок – казва Кармел.
Поглеждам Томас. Той изглежда щастлив, но и предпазлив. Май така и трябва. Доверието му беше разклатено. И в моя мозък се въртят странни фрази. Ще ми се да скръстя ръце и да кажа неща като: „Недей да се връщаш, ако не смяташ да останеш!“ и „Ако си мислиш, че нищо не се е променило, жестоко се лъжеш“. Но сигурно вече е чула всички тези неща от Томас. Не знам защо чувствам, че и на мен ми се полага да ѝ се навикам.
Боже. Превърнал съм се в това, което хората наричат „трето колело“, или с други думи – „да им светя“.
– Кас? Нещо не е наред? – Томас е свил вежди.
– Утре тръгваме – казвам. – Да се срещнем с Ордена на Еди к’во си.
– Ордена на какво? – пита Кармел и когато аз не го правя, Томас обяснява.
Слушам с половин ухо, хиля се на произношението му и добавям фактология, като ме питат.