Кралица на кошмара

– Нали каза, че ще се грижиш за него?

– Всъщност, Кармел, аз…

– Оф, не ме интересува какво си казал!

– А как ни откри? – питам аз и тя най-после си поема дъх.

Тя връхлетя в къщата като стихия в ботуши, високи до коленете, и целият останал свят сякаш наби спирачки, за да я изчака. Чувам как на горния етаж душът рязко бива спрян. Дано Томас не се подхлъзне и не си сцепи главата, бързайки да слезе. И се надявам да се сети да се увие в хавлия.

– Морфран ми каза – отговаря Кармел. – И майка ти също.

Гласът ѝ поддържа едно ниво на ярост, нито се вдига, нито спада. Очите ѝ се спират върху мокрите ми ръце, гледа навитите ми ръкави и сапунената пяна, която капе по пода. Сигурно ѝ е странна тази малка, домашна сценка. Не се връзва с бурята от опасности, в която е очаквала да ни завари. Избърсвам ръце в крачолите на дънките си.

Джестин минава зад нея, като внимава да не обръща гръб на Кармел, която не познава. Движи се като пружинка, готова е за скок. Който и да я е учил, я е научил добре. Движи се като мен и е два пъти по-предпазлива. Срещам погледа ѝ и клатя глава. Няма нужда да посреща Кармел по същия начин като нас, със заклинания, които спират притока на кислород в дробовете.

– Тя каза, че те познава – обяснява Джестин. – Явно казва истината.

– Разбира се, че казвам истината – отговаря Кармел, докато я оглежда от глава до пети. Джестин застава до мен. Протяга ръка. – Аз съм Кармел Джоунс. Приятелка съм на Томас и Кас.

Когато си стискат ръцете, стомахът ми се отпуска. Джестин е просто любопитна, а враждебността на Кармел е насочена към мен. Странно защо, но инстинктите ми казваха, че тези двете ще се разбират горе-долу като змия и мангуста.

– Да ти взема ли чантата? – пита Джестин и сочи огромния брезентов сак на Кармел, някаква дизайнерска марка, с лъскави закопчалки и ципове.

– Да – казва Кармел и го подава. – Благодаря.

Гледаме се един други, като едва сдържаме думите си, докато Джестин се качи горе и вече не може да ни чуе. Много е трудно да запазим сериозни изражения. Кармел е сложила възможно най-строгата гневно-недоволна маска на лицето си, но много ѝ се иска да ме прегърне, виждам го. Вместо това ме сръгва толкова силно, че залитам и се хващам за облегалката на дивана.

– Защо не ми каза, че ще идвате тук? – пита тя.

– Ами, леко бях останал с впечатление, че не искаш да знаеш.

Тя се намръщва.

– Да, не исках да знам.

– Тогава какво правиш тук?

И двамата поглеждаме нагоре. Томас е застанал по средата на стълбите. Слязъл е толкова тихо. Очаквах да се втурне с тропот по стълбите. Почти очаквах да падне и да се изтърколи в краката ни, с шампоанена коса и гол като сойка. Наблюдавам внимателно изражението на Кармел, когато го вижда. Изглежда толкова щастлива, колкото е възможно за някой, който знае, че няма правото да е щастлив.

– Може ли да поговорим? – пита тя.

По врата ѝ се вижда как пулсът ѝ се ускорява, когато Томас свива устни, но и двамата го познаваме. Не би я оставил да мине цял океан само за да бъде отпратена.