Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
— Ах! Винаги малцина са те, чието сърце има трайна смелост и дързост; а на такива и духът остава търпелив. Останалите са малодушни. Останалите: те са винаги мнозинството, всекидневието, излишъкът, много-и-премногото — тия всички са малодушни!
Който е на мен подобен, нему ще препречат път и преживявания, подобно на моите: тъй че неговите първи спътници трябва да бъдат трупът и въжеиграчът.
Но вторите негови спътници — те ще се наричат негови верующи: един жив рой, много обич, много безумие, много голобрадо обожание.
Към тия верующи не трябва да привързва сърцето си онзи, който между човеците е подобен на мен; на тая пролет и пъстри полени не трябва да вярва онзи, който познава непостоянно малодушния човешки род!
Да можеха инак, щяха инак и да искат. Ония, които са ни таквиз, ни онаквиз, развалят устремните натури. Че листата увяхват — има ли защо да се тъжи!
Остави ги да падат и се отмитат, о, Заратустра, и не тъжи!
По-добре духни с шумливи ветрове на тях, духни на тия листа, о, Заратустра: че всички увехнали още по-бързо да се отметат от тебе!
„Ние станахме пак благочестиви“ — така изповядват тия отстъпници; и мнозина от тях са малодушни все да изповядват това.
Тях гледам аз в окото — тям казвам аз в лицето и в червенината на техните бузи: вие сте такива, които пак се молите!
Но позор е да се молиш! Не за всички, но за теб и мен, и за оногова, който има в главата си съвест. За теб е позор да се молиш!
Ти знаеш добре: малодушният дявол в теб, който на драго сърце би кръстосал ръце и молитвено би ги сложил на скути — тоя малодушен дявол ти подсказва: „Има бог!“
Но затова принадлежиш ти към ония, които се боят от светлината, които светлината не оставя на мира; и ето, ти трябва всекидневно да възвираш глава по-дълбоко в мрак и смрад!
И наистина, ти избра добре часа: че тъкмо-що отлетяха пак нощните птици. Часът дойде за всички светобоязливи, вечерният тържествен час, когато не се тържествува.
Аз предусещам и подушвам — дойде техният час за лов и поход, макар не за вихрен лов, а за кротък и хром придебен, тихостъпен и тихомолен лов; за лов на душеболни хитреци: всички капани за сърца са сега пак натъкмени! И дето аз дигна някоя завеса, там изпръпва нощна пеперудка. Да не е вардила тя там наедно с друга нощна пеперудка? Защото вред подушвам аз малки потайни общини; и дето има килии, там има нови богомолци-братя и смрад от богомолци-братя.
Те седят дълги вечери наедно и говорят: „Нека пак станем като дечицата и кажем «Благий Боже!»“ — с уста и стомах, развалени от благочестивите шекерджии.
Или дълги вечери те гледат как дебне някой хитър кръстоносец паяк, който проповядва на самите паяци благоразумие и учи тъй „Под кръстове добре се плетат мрежи!“
Или по цели дни седят те с въдица край блатата и поради това се мислят за дълбоки; но който лови риба там, дето няма риба, него аз дори и плитък не наричам!
Или те се учат богочестиво радостни да свирят на арфа при някой песнопоец-поет, комуто със свирнята си на арфа се ще да се промъкне в сърцето на млади женици — че старите женици са му омръзнали със своите похвали.
Или те се учат на трепет у някой велеучен полулуд, който чака в тъмни стаи, да го споходят духовете — а духът му съвсем изфирясва!
Или те подслушват някой стар скитник мегдански свирач, който от тъмните ветрове е учил скръбта на звуковете; та сега той свири по вятъра и със скръбни звуци проповядва скръб.
А някои от тях са станали дори нощни пазачи: те разбират сега да свирят с рогове и да бродят нощем, и да будят старите неща, които вече отдавна са заспали.
Пет думи за стари неща чух аз вчера през нощта до градинския зид — те идеха от такива стари опечалени сухи нощни пазачи.
„Дори и като баща не се грижи той достатъчно за своите чеда: човеците бащи постъпват по-добре!“
„Той е твърде стар! Той не се грижи вече съвсем за своите чеда“ — тъй отвърна другият нощен пазач.
„Та има ли той чеда? Никой не може го доказа, когато сам той не го доказва! Отдавна вече искам аз най-сетне той туй да докаже основно.“
„Да го докаже? Като че ли Той някога нещо е доказвал! Да доказва нему е тъй лесно; той набляга особено на това да му вярваш.“
„Да! Да! Вярата го прави блажен, вярата в него. Това е по нрава на стари хора! Такава е и нашата!“