Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Тъй говореха помежду си двамата стари нощни пазачи и светобоязливци и тютюкаха при това опечалени със своите рогове: то беше вчера през нощта до градинския зид.
А мен ми се превиваше сърцето от смях и искаше да се пръсне и не знаеше къде да се дене, и падна в булото.
Наистина, от това ще ми бъде някога смъртта — ще се задуша от смях, когато видя пияно магаре и нощен пазач чуя да се съмнява тъй в Господа.
Не е ли отдавна минало време и за всякакви такива съмнения? Кой смее още да събужда такива стари заспали светобоязливи неща!
Със старите богове се свърши отдавна вече — и наистина, хубав весел край беше техният!
Тяхното „здрачаване“ не се продължи до смъртта — лъжат се в това! По-право: те сами себе си умъртвиха някога — със смях!
То се случи, когато сам един от боговете каза най-безбожната реч — речта: „Един е Бог! И да нямат друг Бог освен мене!“ — един стар четинестобрад бог, един завистливец, се забрави дотам.
И всичките богове се изсмяха тогава и се заклатиха на своите столове, викащи: „Не е ли тъкмо това божественост, че има богове и няма никакъв бог?“
Който има уши, да слуша.
Тъй говореше Заратустра в града, който обичаше и който се наричаше „Пъстрата крава“. Оттук именно той имаше да върви още два дни, за да стигне пак в своята пещера при животните си; а душата му непрекъснато се радваше поради близостта на своето завръщане дома.
Завръщане дома
О, самотност! Ти, моя родино самотност! Твърде дълго живях аз диво на дива чужбина, та да не се върна със сълзи при теб!
Заканвай ми се с пръст сега, както майки се заканват, усмихни ми се, както майки се усмихват, кажи ми: „А кой беше тоз, който някога като вихър отлетя от мен?
— Който на раздяла извика: твърде дълго седях аз при самотността и отучих се от мълчанието! Това ти най-сетне научи?“
„О, Заратустра, всичко зная аз: и че между тълпата ти се чувстваше по-отчужден, саменичък, отколкото кога да е при мене!“
„Друго е отчужденост, друго — самотност: Това ти вече научи! И че между хората ти все ще бъдеш див и чужд: див и чужд дори и кога те обичат: че преди всичко те искат да бъдат щадени!“
„А тук ти си в своя роден кът и дома; тука можеш всичко да изказваш и да излееш душата си, нищо не се срамува тук от скрити, втвърдени чувства.“
„Тук се стичат галено всички неща при твоята реч и те ласкаят: защото те искат да яздят на твой гръб. На всеки символ яздиш ти към всяка истина.“
„Пряко и искрено смееш ти да говориш тук на всички неща: и наистина, като похвала звучи то в техните уши, че един на всички говори пряко!“
„Но друго нещо е отчужденост. Че помниш ли, о, Заратустра?
Тогаз, когато твоята птица викаше над теб, а ти стоеше в гората, незнаещ къде? Близо до един труп: когато ти казваше: нека моите животни ме водят! Намерих, че между хората е по-опасно, отколкото между животните: Това беше отчужденост.“
„И помниш ли още, о, Заратустра? Когато седеше на своя остров, между празни котли един извор на вино, като даваше и раздаваше, между жадните леещ и проливащ: додето най-сетне, сам жаден, сядаше между опиянените и се оплакваше нощем: «Не е ли вземането по-блажено от даване?
А краденето още по-блажено от вземане?» Това беше отчужденост!“
„И помниш ли още, о, Заратустра? Когато настана твоят най-тих час и теб от самия тебе прокуди, когато той със зъл шепот каза: «Речи и умри!»
Когато той оскърби твоето очакване и мълчание и обезсърчи твоя кротък дух — това беше отчужденост!“
О, самотност! Ти, моя родино самотност! Как блажено и нежно говори твоят глас към мен!
Ние не се питаме един друг, ние не се оплакваме един другиму, ние двама наедно минаваме през двери.
Че у теб е отворено и ясно; а също и часовете бягат тук лекостъпно. В мрачината човек пренася времето по-тежко, отколкото на светло.
Тук ми се разкриват всички думи на битието и съкровищници на думи: всяко битие иска тук да стане слово, всяко начало иска тук от мен да се научи да говори.
А там долу — там всяко говорене е всуе! Там забравата и преходността са най-добрата мъдрост. Това научих аз!
Който иска всичко да проумее у хората, той би трябвало до всичко да се докосне. Но за това моите ръце са твърде чисти.
Аз не мога вече да дишам техния дъх, ах, защо живях тъй дълго в техния шум и развален дъх!