Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
Той се изчервява.
— Стига де, за какъв ме вземаш? Момиче е — възмутено се оправдава.
— Е, човек не може да бъде сигурен в наши дни — чурулика Ким, докато пръстите й танцуват по клавишите. — Тъй… Е, какво искаш да напиша?
— Амиии… — Той прекарва пръсти през заплетената си коса и сбръчква вежди.
— Ако искаш мога да ти дам няколко предложения.
— Остави го! Може би се нуждае от малко повече мислене — заковавам я с поглед. — Няма нужда да бърза.
Фъргюс прекъсва и двете ни, като неочаквано намира дар словото си и се впуска в монолог.
„Ти беше най-красивото русокосо момиче в кафе «Лукс» в сряда на обяд… Аз бях момчето с червена тениска и неоново яке, което се срамуваше да каже дори «Здравей!…»“
Сякаш е на сцената и играе самия Хамлет, с клюмнала на гърдите глава, умоляващ публиката да обърне внимание на мъката му. Поглеждам към Ким, чиито пръсти тичат по клавиатурата.
— … така че сега ти казвам „Здравей! Бих искал да те почерпя някой път кафе…“
— О, престани! Ако ще каниш момичето на среща, трябва да е поне на вечеря — прекъсвам го аз, — или на питие.
Да, ако не мога да му попреча да пусне обявата, поне мога да му помогна да я напише както трябва.
Той прекъсва монолога си и се обръща към мен.
— Никога не пия на първа среща. Не и след Сузи, Малибу и инцидента с ананаса.
Гледам го неразбиращо.
— Бях на петнайсет години. Първата ми дискотека като ученик. — Клати глава и прави физиономия, сякаш току-що е ял нещо много кисело.
Няма смисъл да го карам да обяснява. Изражението му е достатъчно красноречиво.
— Добре. И кафе стига.
— Готово, сега трябва да ми кажеш имейл адреса си. — Фъргюс го диктува и тя бързо го изписва. — Ето, това е всичко. Поща! — размахвайки мишката, Ким се обляга на стола си. — Готово! Сияещата й усмивка го залива с лъчите си и разперва петте си пръста. — Късмет!
— Благодаря — той също се усмихва и й връща също пет пръста.
Телефонът на Ким ни прекъсва и тя го вдига, а аз поглеждам към Фъргюс. Само че усмивката му е изчезнала и изглежда доста нервен. Сякаш въобще не е сигурен какво е направил.
— И? Сега какво? — питам.
Той се обръща към мен, вдига рамене и ме гледа с надежда.
— Мисля, че просто трябва да чакам.
18.
Напускам офиса в края на деня и хващам автобуса до Кенсингтън, където имам среща е Фиона след работа. Тя се обади малко преди това, предлагайки ми възможността да си направим безплатен педикюр, ако отида с нея в „Океано“ — някакъв нов японски салон, който бил открит наскоро.
Има само една уловка:
— Обаче не е обикновен педикюр, а от онзи с рибите — признава тя по телефона.
— Хм. Аз си обичам пръстите на краката.
— О, хайде, за моята колонка е — моли ми се тя.
— Страх те е, нали? — питам и не мога да скрия колко се забавлявам.
— Глупости! От какво да ме е страх! Я не ставай глупава! Разбира се, че не ме е страх — протестира разгорещено. — Просто си мислех, че заедно ще е по-забавно.
— Имаш предвид по-безопасно!
Настъпва мълчание.
— Между другото, все още не мога да намеря онази ароматизирана свещ „Диптик“…
По дяволите. Покрай събитията напълно бях забравила за нея.
— Всъщност, като се замисля, ти си права, звучи забавно. Повтори адреса!
Въпреки подробните описания, пак се загубих, и едва след като обиколих няколко пъти квартала, накрая намирам салона, сбутан в една странична уличка с древни камъни. Отвън изглежда като всеки друг салон за маникюр и педикюр, но когато отварям вратата, ме посреща редица от аквариуми, пълни с риби, които са готови да оглозгат краката на хората.
Опитвам се да не трепна. И да не избягам.
— Тес!
Вдигам очи и виждам Фиона с навити до коленете крачоли на панталона, да върви с боси крака към един от аквариумите с рибки, водена от момиче с кимоно. По лицето й е изписан страх. Това е като сцена от оня филм за Бонд, където Хелга Бранд, го води към пираните.
— Извинявай, загубих се… — започвам, но тя ме прекъсва.
— Не се тревожи, ще те изчакам. — И дава сигнал на асистентката.
— Няма нищо, ти върви — казвам, като поглеждам зимните си ботуши.