Да започнем отначало

— Знаеш ли, че не съм получила копие от последната среща — продължава Уенди.

— Така ли? — преструвам се на искрено изненадана. — Много странно, сигурно се е загубило по вътрешната поща. Или нещо такова.

„Нещо такова“ включва мен и моето решение да не й изпращам протоколите по имейла. Просто не я включих в списъка. И без това ми е достатъчно трудно, та само тя ми липсваше да ме критикува и да ми търси кусури!

— Може ли да ми го пратиш втори път? — тя вдига въпросително изписаните си с молив вежди. По неизвестни причини е оскубала напълно истинските си вежди, след което ги е нарисувала с молив като черни дъги. — Надявам се да е скоро. Ако нямаш нищо против… — И отново лепва фалшивата усмивка върху устните си.

— О, да, разбира се — кимам, като правя кръст с пръстите си зад гърба си. Боже, сега ще трябва да търся друго извинение! — Е, трябва да тичам — казвам, като я заобикалям внимателно — Не искам да закъснея за срещата!

Хвърлям се към вратата, излизам и бързам да се върна в приемната. Всъщност бързам не защото трябва да измисля какво да пратя на Уенди веднага, а за да намеря сър Ричард. Той обикновено ми дава кратки напътствия, преди да влезем на събранията, сякаш знае, че ги смятам за… о, как беше думата, ах, да — „предизвикателни“! Макар че това не е точно думата, която използвам, но моята е нецензурна.

Минавам през кухнята, вземам обичайната му чаша с кафе — черно с три бучки захар, и отивам в офиса му. Странно. Вратата му, която обикновено е широко отворена — което е част от неговата политика „без бариери“, днес е затворена. Чукам. Няма отговор. Чакам объркана един миг, после, като балансирам с кафето в една ръка, натискам дръжката и я отварям.

Офисът е тъмен, венецианските щори са спуснати и когато влизам вътре, ми се струва, че е празен. Сетне дочувам нещо. Някакъв тих звук. Какво ли може да е? Чувствайки лек трепет, се оглеждам, очите ми се опитват да се приспособят, но ми е трудно да видя нещо. Не съм сигурна къде е ключът за осветлението. О, господи, отново този звук! Какво, по дяволите, е това? Може би някакво животно е влязло през нощта, например улична котка или може би лисица! Неочаквано в съзнанието ми изплуват заглавия от вестниците за хора, които били разкъсани на парчета при неочаквана атака от освирепели животни. Стига де, стига глупости! Това са просто вестникарски измислици! Лисиците са мили животни.

Сега пък чувам нещо като хъркане.

По дяволите.

Оставям кафето на бюрото и вдигам бързо щорите.

Яркото зимно слънце нахлува, осветява офиса и аз чувам зад себе си неясно мърморене:

— Какво, за бога…

Обръщам се, за да видя една фигура, която лежи на дивана, покрита със старо одеяло.