Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Не си забравила, че трябва да водиш протокола на срещата тази сутрин, нали? — напомня ми с лицемерна усмивка.
— Как бих могла — отговарям, како се опитвам да звуча спокойно, но усещам как ръцете ми направо се схващат при мисълта. Когато дойде време за протокол, аз не забравям, аз направо блокирам. Да водя протокол може би е най-омразната част от работата ми тук. Никога не съм сигурна и не знам какво е позволено да пропусна и какво непременно трябва да запиша, затова пиша всичко, докато ръката ми се схване и драскулките в бележника ми са така нечетливи, че трябва да наема експерт по почерци, който да разгадае какво съм написала.
Но тук не става дума дали имам желание да го направя! Когато за пръв път започнах да водя записки на съвещанията, отидох и купих всички книги със заглавия от рода на „Как да правим полезни записки“ или „Как се води лесно протокол“, които са пълни със съвети: „Как да запишем датата и времето на срещата“ (това е лесно), „Списък на присъстващите“ (и това го мога), „Отбелязване на действията, които ще се предприемат“ (тук става малко по-сложно. Какво точно значи?) и „Вземане на решение“, което звучи страхотно на теория, но за да бъде честна, на тези срещи никой никога не взема никакво решение. Просто три часа разни хора седят около махагоновата маса в конферентната зала, говорят неясно за доклади и стратегии, докато пият кафе и ядат лакомо от „изключителните шоколадови бисквити“, които Ким тича да купува от „Маркс&Спенсър“.
Накрая, разбира се, идва смъртоносният удар. „Напиши всичко и раздай по едно копие на присъстващите“ (И тук настъпва истинската паника).
— Знаеш ли, че не съм получила копие от последната среща — продължава Уенди.
— Така ли? — преструвам се на искрено изненадана. — Много странно, сигурно се е загубило по вътрешната поща. Или нещо такова.
„Нещо такова“ включва мен и моето решение да не й изпращам протоколите по имейла. Просто не я включих в списъка. И без това ми е достатъчно трудно, та само тя ми липсваше да ме критикува и да ми търси кусури!
— Може ли да ми го пратиш втори път? — тя вдига въпросително изписаните си с молив вежди. По неизвестни причини е оскубала напълно истинските си вежди, след което ги е нарисувала с молив като черни дъги. — Надявам се да е скоро. Ако нямаш нищо против… — И отново лепва фалшивата усмивка върху устните си.
— О, да, разбира се — кимам, като правя кръст с пръстите си зад гърба си. Боже, сега ще трябва да търся друго извинение! — Е, трябва да тичам — казвам, като я заобикалям внимателно — Не искам да закъснея за срещата!
Хвърлям се към вратата, излизам и бързам да се върна в приемната. Всъщност бързам не защото трябва да измисля какво да пратя на Уенди веднага, а за да намеря сър Ричард. Той обикновено ми дава кратки напътствия, преди да влезем на събранията, сякаш знае, че ги смятам за… о, как беше думата, ах, да — „предизвикателни“! Макар че това не е точно думата, която използвам, но моята е нецензурна.
Минавам през кухнята, вземам обичайната му чаша с кафе — черно с три бучки захар, и отивам в офиса му. Странно. Вратата му, която обикновено е широко отворена — което е част от неговата политика „без бариери“, днес е затворена. Чукам. Няма отговор. Чакам объркана един миг, после, като балансирам с кафето в една ръка, натискам дръжката и я отварям.
Офисът е тъмен, венецианските щори са спуснати и когато влизам вътре, ми се струва, че е празен. Сетне дочувам нещо. Някакъв тих звук. Какво ли може да е? Чувствайки лек трепет, се оглеждам, очите ми се опитват да се приспособят, но ми е трудно да видя нещо. Не съм сигурна къде е ключът за осветлението. О, господи, отново този звук! Какво, по дяволите, е това? Може би някакво животно е влязло през нощта, например улична котка или може би лисица! Неочаквано в съзнанието ми изплуват заглавия от вестниците за хора, които били разкъсани на парчета при неочаквана атака от освирепели животни. Стига де, стига глупости! Това са просто вестникарски измислици! Лисиците са мили животни.
Сега пък чувам нещо като хъркане.
По дяволите.
Оставям кафето на бюрото и вдигам бързо щорите.
Яркото зимно слънце нахлува, осветява офиса и аз чувам зад себе си неясно мърморене:
— Какво, за бога…
Обръщам се, за да видя една фигура, която лежи на дивана, покрита със старо одеяло.