Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
— Тук няма нищо. — Гласът й звучеше почти с облекчение. — Всичко е старо, стои си тук още от първото ми посещение.
— По-добре да си ходим тогава…
— Почакай.
— Какво?
— Ето. Това е от Гьобекли — посочи някъде в тъмното Кристин.
Роб спря. Усети как го обземат лоши предчувствия, същите като при бомбения атентат в Ирак. Никога нямаше да забрави лицето на жената терорист и погледа й миг преди експлозията.
Почувства непреодолим порив да излезе, при това веднага.
— Затвори вратата — каза Кристин.
Той го направи с неохота. Бяха сами, стояха в най-затънтения край на трезора, изправени лице в лице с находката на Франц. Стояха до предмета, който според археолога трябваше да се сравни с ужасните черепи от Чайоню.
— Роб, ела да видиш.
Фенерчето й осветяваше необикновена статуетка. Жена с разтворени крака, с огромна дълбока вагина. Сякаш отворена рана в стомаха на коза.
До жената имаше три животни, може би глигани. Всичките бяха с ясно изразени, еректирали пениси, бяха наобиколили жената, сякаш се канеха да я изнасилят групово.
— Това е от Гьобекли — прошепна Кристин.
— Това ли търсим?
— Не. Спомням си, когато открихме това. Франц го остави тук. Сигурно е трупал най-странните находки на едно място. Значи, каквото и да е намерил, трябва да е тук. Някъде тук.
Роб размаха лъча на фенерчето наляво, надясно и пак наляво. Прахът се кълбеше във въздуха и се завихряше от движенията им. Навъсените лица на боговете и злобните черти на демоните сякаш го поздравяваха, но щом Роб се отмести, отново потънаха в мрака. Нищо не виждаше, не знаеше дори какво да търси. Цялата работа беше безнадеждна. Но изведнъж фенерчето му освети голяма пластмасова кутия, върху която с маркер беше написано „Гьобекли“. Роб усети как сърцето му заби по-силно.
— Кристин — изсъска той.
Кутията беше натикана назад, почти до каменната стена на пещерата. Тя не можеше да я извади сама и Роб остави фенерчето на рафта зад тях, пресегна се и й помогна. Двамата измъкнаха кутията и я оставиха на пода. Роб взе фенерчето и въпреки че сърцето му препускаше бясно, успя да успокои ръцете си и да освети отгоре, докато Кристин махаше капака. Вътре имаше четири стари делви за маслини, високи около половин метър и увити в опаковъчна хартия с балончета. Роб почувства как го пробожда остро разочарование. Част от него искаше да намерят нещо ужасно и невероятно — това явно беше неговата журналистическа и по-приключенска същност.
Кристин извади една от делвите.
— От Гьобекли ли е?
— Със сигурност. И ако наистина е така, значи трябва да е на десет хиляди години. Значи все пак са имали керамика…
— Удивително добре запазена е.
— Да. — Кристин обърна делвата, като я държеше много внимателно. Отстрани имаше странен знак, нещо като пръчка с птица в единия край.
— Това някъде съм го виждала — прошепна тя.
Роб извади мобилния си телефон и бързо направи няколко снимки. Светкавицата от камерата сякаш разкъса злокобния мрак и лицата на джиновете и императорите се изкривиха в заслепени гримаси.
Роб пусна телефона в джоба си, пресегна се и сам взе една делва. Тя беше неочаквано тежка и той поиска да разбере какво има вътре. Може би беше някаква течност или зърно, или мед. Той я наклони и погледна гърлото, но то беше запушено с тапа и запечатано.
— Да я отворим ли?
— Внимавай…
Предупреждението й дойде твърде късно. Роб усети как делвата внезапно хлътна под пръстите му, явно я беше обърнал твърде рязко и грубо. Гърлото на съда сякаш въздъхна и падна на парчета на пода. Древната глина започна да се рони като трохи и докато стигна до пода, вече се беше превърнала в прах.
— По дяволите! — Миризмата беше ужасна и Роб закри носа си с ръкав.
Кристин освети съдържанието на делвата с фенерчето.
— О, боже!
На пода лежеше мъничко телце. Беше човешко бебе, свито в ембрионална поза. Плътта беше наполовина мумифицирана, наполовина покрита с лепкава течност и след всичките тези столетия продължаваше да се разлага.
Вонята удари Роб в лицето и той едва потисна спазъм да повърне. От малкия череп на трупа се изливаше течност.
— Погледни му лицето! — изкрещя Кристин. — Погледни му лицето!
Роб насочи лъча на фенерчето към лицето на бебето. То беше замръзнало в беззвучен писък. Писъкът на умиращо дете, отекващ през дванадесет хиляди години.
Внезапно стаята се изпълни със светлина, с шум и с гласове. Роб се обърна и видя група мъже, застанали в дъното на трезора. Имаха пушки, пистолети и ножове и идваха да ги хванат.