Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
— Не, щях да зная — поклати глава участъковият. — Може би не бих излязъл наглава с тях, но определено щях да зная. Пък и какво ще търси тук групировка? Жилищен район — нито фирми има, нито автосалони, нито банки. Вярно, има хубав хотел, но нищо повече. Дори съседите имат повече обекти, които биха могли да привлекат вниманието, но при тях всичко е наред.
— Нищо не разбирам — сви рамене Настя. — Защо при тях е толкова спокойно, а на вашата територия е толкова зле? Все трябва да има някакво обяснение.
— Трябва да има — разпери ръце капитанът. — Вие там, на „Петровка“, седите нависоко, гледате надалеко, вие решавайте.
Настя се върна на работа, разстроена и уморена. Осморката не й се беше привидяла, но пак не беше ясно откъде се е взела. Нима Институтът? Дали нещастният Войтович не е имал предвид точно тази осморка, когато е написал: „Корените на нашата вина се крият в безкрайността“? Хоризонталната осморка е знакът за безкрайност…
— Виктор Алексеевич, в главата ми е пълна каша. В този Институт става нещо. Трябва ми експерт по антенно-фидерни устройства.
— Стоп, стоп, не толкова бързо! — намръщи се Гордеев. — Успокой се и започни отначало.
— Искам да разбера дали на покрива на Института няма някаква сложна антена, която излъчва в една посока вълни, влияещи благотворно на нервната система, а в другата — нещо като „обратна примка“ със съвършено обратен ефект. Обратната примка винаги е по-къса и по-тясна, което забелязваме и на картата. Виждате ли, зоната на „спокойствието“ е по-голяма, зоната на интензивните агресивни прояви — по-малка. Но те се събират точно на мястото, където се намира този проклет Институт. Започва да ми се струва, че отговорът на загадката за събитията около Войтович трябва да се търси тук.
— И как смяташ да търсиш този отговор? — попита Гордеев. Той беше захапал рамката на очилата си, която винаги по навик гризеше в моменти на размисъл, тъй че малко фъфлеше.
— Трябва ми човек, който разбира от електромагнитни излъчвания и добре познава проблематиката на Института. Но не бива да работи в Института.
— Защо? Да не би да подозираш всички негови служители?
— Разбира се, че не, но все пак…
— Ще потърся. Друго нещо? Смяташ ли да работиш върху убийството на Галактионов или сега си намери ново хоби — вълновата физика?
— Когато разбера какво става в Института, ще ви кажа кой е отровил Галактионов.
— Хм… — измуча Колобок. — Не бъди толкова сигурна.
През нощта той пак седеше в кабинета си и гледаше снимките. Не искаше да признае пред себе си, че дълго и страстно бе желал Евгения Войтович. Възможно ли е да желаеш „ето това“? — запитваше се иронично, като гледаше страшните рани по дивното й тяло. Възможно ли е да желаеш жена, за която пише: „Външните полови органи са развити правилно. Окръжността на затворения, (преди вкарването на термометъра) анален отвор не е изцапана. Дългите тръбни кости на крайниците са здрави на опип.“
Той искаше отново да направи усилие и да се отърве завинаги от своето „доказателство“. И отново разбра, че не може. Тези протоколи и снимки са му нужни като потвърждение на правотата му. Докато е жив, никой няма да ги намери. А умре ли, ще му е все едно…
Остана да чака съвсем малко, докато най-сетне получи парите, които ще го направят свободен. За нищо на света няма да напусне Русия, това е безсмислено. Не му трябва никаква чужбина, не му трябват комфортен живот и успехи, лимузини и вила с басейн и прислуга. Трябва му къща, голяма солидна къща в гората и хубав джип, та веднъж в седмицата, а още по-добре — веднъж в месеца — да ходи на покупки. Това е. Нищо повече не му трябва. Да живее на някое затънтено място, никого да не вижда, никого да не чува. Да се разведе, да остави на жена си апартамента в Москва, нека живее, както иска. Тя няма да се разстрои, напротив, сигурно дори ще бъде доволна, че остава сама в тристайния апартамент. Тя не го обича… Какво? Каква беше тази мисъл? Не го обича? Виж ти, засмя се той мислено, прекалено дълго мисли за Евгения, припомня си всичките й думи, затова машинално употреби тази мисъл. Впрочем жена му сигурно не знае, че никаква любов не съществува, и тя мери своя и неговия живот с тези глупави митични мерки. Колко пъти вече през последния месец той става ей така посред нощ и дълго седи в кабинета си, а тя нито веднъж не се събуди, не усети, че го няма до нея. Не, тя ще се зарадва, когато й предложи да се разведат. Не й е нужен. Както впрочем й тя на него.