Смърт заради смъртта

— Някакви несвързани думи — каза на Миша. — Че нали, виновен съм, но не съм виновен, вината ми е огромна, но това не е моя вина… Нещо такова.

— Помъчете се да си спомните — какво породи усещането ви, че писмото е несвързано? — търпеливо го заразпитва Доценко. — Може би в него е имало пропуснати думи и затова ви е било трудно да схванете смисъла на фразата?

— Май че не.

— Или е имало незавършени, прекъснати по средата изречения?

— Не, мисля, че нямаше такива.

— Може би в писмото е имало думи, които не сте разбрали? Специални термини, непознати за вас понятия?

— Да, нещо такова… Разбирате ли, четох го това писмо, четох го, а после изведнъж ми се стори, че е някаква безсмислица. Уж всичко беше ясно, подредено, после изведнъж — раз! — и нищо не разбирах.

„Раз! — и нищо не разбираш. Един хубав пердах ти трябва на тебе, та да запомниш какво трябва да правиш, когато от кабинета ти изчезват наказателни дела. Излиза, че във втората половина, а може би съвсем в края на писмото е имало някаква сложна фраза. Трябва да я възстановим на всяка цена.“

Втората след Бакланов беше майката на Войтович, която след двете последователни трагедии лежеше в болница. Доскоро здравата и бодра седемдесетгодишна жена сега се бе превърнала в развалина, говореше с усилие и почти не ставаше от леглото. Тя посрещна Миша напрегнато и отчуждено.

— Защо е всичко това? — попита тихо. — Изгоряло делото — какво от това? То няма да върне Гришенка. И Женечка няма да възкреси.

Беше му необходимо доста време, за да успокои старицата и да я придума да си възвърне спомена за онзи страшен ден, когато се прибрала от магазина и намерила сина си с примка на шията.

— Знаете ли какво ме учуди? Всички си мислим, че е посегнал на себе си, защото не е могъл да преживее греха си, убийството на Женечка. Но същевременно в писмото нямаше нито дума на разкаяние. Признаваше си вината, но не се разкайваше. Разбирате ли? И нито дума за греха, за възмездието, за покаянието. Само за вината. Моя е вината — не е моя вината, виновен съм — не съм виновен. А на края имаше нещо съвсем неразбираемо за безкрайността.

— Какво именно? — напрегна се Миша. — Мария Даниловна, миличка, моля ви, спомнете си, това е много важно!

— Не. — Тя поклати глава. — Точно не мога да си го спомня, а не искам да ви заблудя. Нещо за вината и безкрайността.

С лекаря и с милиционера, които са били извикани в дома на Войтович, Миша разговаря вече по друг начин. Настани и двамата пред себе си и даде на всекиго по лист хартия.

— Напишете каквото помните — каза той. — Дори да са просто отделни думи, а не свързани фрази. А сега си разменете листовете и поправете това, което е написал другият! — изкомандва, след като лекарят и милиционерът написаха по няколко думи.

Двамата отново потънаха в работа. Изведнъж лекарят вдигна глава.