Галерия на мъртвите [bg]

Хвърли поглед към еднопосочното огледало в източната стена. Знаеше, че партньорът му е от другата страна и наблюдава.

Милър запази спокойствие.

Задържаният седеше с наведена глава.

Милър чакаше.

В същата тази стая той беше разигравал няколко варианта на тази игра — мълчаливото „Няма да помръдна и няма да те погледна”. От опит знаеше, че това е психическа битка. Игра на силата на ума. Дали арестантът щеше пръв да покаже, че съзнава за присъствието на детектива, с думи, движение или зрителен контакт, или Милър щеше да отстъпи пред решителността му и ще заговори пръв?

За някой външен човек нещо толкова банално би прозвучало детински, но Милър знаеше, че не трябва да пренебрегва важността на такива психологически игри в стаята за разпити, и затова известно време беше наблюдавал и изучавал мъжа от другата страна на еднопосочното огледало. Също както професионален покерджия се опитва да разгадае изражението и мислите на опонентите си и съобразно това да приспособи тактиката си, Милър се беше помъчил да направи същото, но мъжът не издаде нищо освен факта, че непоколебимостта му е безгрешна.

„Кой, след като е арестуван — помисли си Милър — на местопрестъплението, седи сам в стая за разпити толкова дълго време, без да помръдне мускул или да пророни дума?“. Детективът не беше срещал човек с такъв самоконтрол. Трябваше да признае, че дисциплината на мъжа беше непоклатима.

Милър не откъсваше очи от него.

Мъжът продължаваше да гледа ръцете си.

За съжаление първата част на тактиката на Милър — тряскането на вратата — се беше провалила безславно. Предполагаше се, че трясъкът ще наруши съсредоточеността на арестанта и ще го принуди да вдигне глава и да регистрира присъствието на детектива. Това беше шокова тактика, която досега никога не беше изневерявала на Милър.

„Може би трябваше да блъсна вратата по-силно“ — помисли си той.

Милър извади ръце от джобовете си, пристъпи четири крачки напред и застана точно пред металната маса.

Мъжът не вдигна глава.

Милър седна.

Мъжът не вдигна глава.

Милър се облегна назад на стола, кръстоса крака и небрежно сложи ръце в скута си. Това движение също беше планирано и го поставяше в отпусната, безгрижна поза, докато задържаният седеше на ръба на стола с леко прегърбени рамене — очевидно много по-напрегната поза.

Детективът зачака.

Десет секунди.

Мъжът не вдигна глава.

Петнайсет секунди.

Мъжът не вдигна глава.

Двайсет секунди.

Очите на мъжа, но само очите, се плъзнаха по масата и най-после се спряха на детектива, който седеше пред него.

Пипнах те.

Милър изпита желание да скочи и да замахне радостно с юмрук във въздуха, но запази спокойствие и само се втренчи в мъжа. Едва тогава забеляза, че очите му са хлътнали и черни като въглен.