Парижка вендета [bg]

Сам влезе в апартамента, който според обясненията на Морисън се намираше в Монпарнас, недалеч от музея „Клуни“ и Люксембургския дворец. Сградата беше стара, но все още излъчваше някакъв чар. Нощта се спусна малко след като излязоха от метрото и тръгнаха пеша.

— Някога тук е живял Ленин — поясни Меган. — Съвсем наблизо, през няколко пресечки. Днес къщата е музей, макар че не мога да си представя кой би желал да го посети.

— Май не си привърженик на комунизма — подхвърли Сам.

— Не съм. В много отношения той е по-лош от капитализма.

Апартаментът представляваше просторно студио на шестия етаж, с миниатюрна кухничка и баня. Идеална студентска квартира. По стените бяха окачени туристически плакати. Ръчно скованите етажерки се огъваха под тежестта на книги и учебници. До един от столовете се търкаляха мъжки обувки и джинси, които бяха твърде голям номер за Морисън.

— Жилището е на един приятел — забеляза интереса му тя, съблече палтото си, измъкна пистолета и небрежно го остави на масата.

В ъгъла бяха разположени три компютъра, свързани със сървър.

— Това е „Грийдуоч“ — посочи ги Меган. — Оттук управлявам сайта, но предпочитам хората да си мислят, че го прави Джими Фодрел.

— В музея бяха ранени хора — промълви той. — Това не е игра.

— Напротив, Сам. Това е една голяма и мръсна игра. В нея участват други хора и именно те са виновни за всичко, което се случи.

— Но я започна ти, като се разкрещя…

— Трябваше да привлека вниманието ви към реалността.

Той разбра, че няма смисъл да спори за очевидни неща, и предпочете да направи онова, на което го бяха учили в Сикрет Сървис — да я остави да говори.

— Разкажи ми за Парижкия клуб.

— Любопитен си, а?

— Знаеш го.

— Така си и помислих. Нали ти казах, че мислим по един и същи начин?

Той не беше чак толкова сигурен, но предпочете да замълчи.

— Доколкото знам, в клуба членуват шестима. Всичките са неприлично богати. Типични алчни копелета. Пет милиарда активи не им стигат. Искат още — шест, може би седем. Познавам човек, който работи за един от тях…

— Собственикът на онези ботуши? — попита Сам, сочейки стола.

— Не, този е друг — усмихна се тя.

— Май не си губиш времето.

— Няма друг начин, ако искаш да оцелееш.

— Коя си ти, по дяволите?

— Жената, която ще те спаси, Сам Колинс.

— Нямам нужда от спасение.

— Напротив, имаш. Какво всъщност търсиш тук? Преди малко ме информира, че шефовете ти са ти забранили да поддържаш уебсайт и да говориш с мен. Но сайтът ти продължава да действа, а ти се появяваш тук с намерението да ме откриеш. Това да не е официална визита?

Той не можеше да й каже истината.

— Не ми обясни нищо за Парижкия клуб.

Меган седна странично на един от столовете с винилова тапицерия. Опря гръб в едната странична облегалка и прехвърли краката си през другата.

— Сам, Сам, Сам — въздъхна тя. — Все още нищо не разбираш. Тези хора кроят големи планове. Те са експерти във финансовите манипулации и действително са решени да извършат всичко онова, за което говорихме — дестабилизация на икономиката, притискане на пазарите, обезценяване на валутите. Помниш ли какво се случи с цените на петрола миналата година? Беше дело на алчни спекуланти, които подлудиха пазара. Хората, за които говорим, не са по-различни.

— Това нищо не ми говори.

Почукването на вратата стресна и двамата. Самоувереността й за пръв път се пропука. Очите й се плъзнаха към пистолета на масата.

— Защо просто не отвориш? — предложи Сам.

Ново почукване. Леко и приятелско.

— Лошите не чукат — напомни той, подлагайки на изпитание собственото си самообладание. — А това дори не е твоето жилище.

— Бързо напредваш — каза тя и го изгледа проницателно.

— Завършил съм колеж.

Меган стана и се насочи към вратата. На прага стоеше дребна жена в бежово палто. Малко над шейсет, с прошарена коса и блестящи кафяви очи. На шията й беше вързан шал „Бърбъри“. В едната си ръка държеше служебна значка и карта със снимка в кожено калъфче. В другата стискаше берета.

— Аз съм Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието, мис Морисън — представи се тя.