Лондонски мостове [bg]

Един мъж излезе изпод сенките. Не бях забелязал, че се укрива там, може би защото бях прекалено унесен в собствените си мисли. Или пък бях проявил известна безгрижност?

Той пристъпи още напред и тогава видях пистолета в ръката му, насочен право към сърцето ми.

— Остана ми да довърша още едно нещо тук. Да те убия. Искам сам да видиш как ще се случи. Просто така. Да знаеш само откога очаквам този съкровен миг. А кой знае, може би и ти?

Този, който говореше, беше Джефри Шейфър. Беше дързък и самоуверен, явно смяташе, че изцяло владее ситуацията. Може би точно заради това не се замислих нито за миг какво трябваше да направя. Хвърлих се върху него, очаквайки да проехти оглушителен изстрел.

И наистина проехтя. Само че не ме улучи или поне така си помислих. Куршумът се бе отклонил някъде настрани, но това сега нямаше значение. Блъснах Шейфър с все сила в каменната стена на сградата зад гърба му. Видях болката и изненадата в очите му, а това се оказа тъкмо онзи окуражаващ импулс, от който тъй отчаяно се нуждаех. Пистолетът се изплъзна от ръката му и полетя нанякъде точно в разгара на схватката.

Халосах го яко малко над колана. Не разбрах дали съм го уцелил в стомаха или в слънчевия сплит. Ударът ми обаче беше съкрушителен. Или поне се надявах да е такъв. Шейфър простена и тогава се уверих, че добре съм го наредил. Но исках да му причиня много повече болка, да го убия още там, на улицата! Затова се заех с черепа на гадното копеле — с все сила го цапардосах в дясното слепоочие с един мощен прав. А после с лявата си ръка едва не му строших челюстта. Сигурно го болеше ужасно, но дори и сега не искаше да се признае за победен.