Лондонски мостове [bg]

Втурнах се с все сили през моравата, но сега поглъщах метрите, които ни деляха, много по-бързо, отколкото тичах допреди малко. Разчитах на Нед, че няма да изостане много след мен.

Видях как руснакът скочи в една яркочервена спортна кола и веднага посегна да включи запалването. О, не! Господи, не!

Успях някак си да се добера навреме и се метнах на предната седалка до него, преди той да подкара колата. Халосах го по лицето с един къс, но адски мощен прав удар. Кръвта му мигом бликна и заля черната му риза и черното му сако. Знаех, че съм му счупил носа. Но за всеки случай го цапардосах отново, само че този път в челюстта.

После отворих вратата откъм неговата страна. Той ме погледна със студените си, умни очи. Очи, каквито никога дотогава не бях виждал — самотни, мрачни. Вълчи очи. Като на някое нечовешко създание, както го бе нарекъл френският президент.

Това ли беше истинският Толя Биков? За мен вече нямаше значение. Той беше Вълка — виждах го в очите му, в самоувереността му, в арогантността му, но преди всичко в омразата, струяща от него, омраза към мен и към всички останали на този свят.

— Топката — рече той. — Знаел си за топката. Синът ми я подари. Моите поздравления за проницателността.

По устните му се плъзна някаква странна полуусмивка, след което захапа силно нещо в устата си. Веднага разбрах какво означава това. Отчаяно се опитах да разтворя стиснатите му челюсти. Но въпреки всичките ми усилия те си оставаха здраво стиснати. След което изведнъж очите му станаха съвсем бели, невероятно уголемени и изпълнени с нечовешка болка. Отрова, беше поел отрова.