Лондонски мостове [bg]

66.

Всичко се завъртя в див вихър, безумна суматоха, каквато никой доскоро не можеше да си представи дори в най-кошмарните си сънища. Оставаха часове до изтичането на поставения срок и никой — от най-нисшите до най-висшите чинове в йерархията — не разбираше какво става. Може би британският премиер знаеше нещо? Или американският президент? Или германският канцлер?

С всеки изминал час тази тревога се засилваше все повече и повече. Всяка отминаваща минута беше болезнена за нас. Нищо не можехме да направим, освен да платим искания откуп. Приличахме на войниците, завърнали се от Ирак, мислено си повтарях аз. Да, и ние станахме като тях — безпомощни, пасивни, отчаяни.

Когато се върнах в Лондон в късния следобед, реших да се поразходя за кратко край Уестминстърското абатство. Толкова внушителни исторически места можеше да види човек в тази част на града. Улиците още не бяха опустели, но се забелязваха твърде малко коли на площада край парламента. Не бяха много и туристите. Но очевидно лондончани не подозираха каква ужасяваща заплаха бе надвиснала над тях.

На няколко пъти телефонирах у дома във Вашингтон, ала никой не се обади. Дали мама Нана не се е преместила? Тогава позвъних на децата в дома на леля им Тиа в Мериленд. Никой не знаеше къде е Нана. Още един повод за тревоги…

Нямаше друг изход, освен търпеливо да чакам. Чакането винаги е досадно, омразно и опъващо нервите занимание. Все още никой нямаше представа какво ставаше. И то не само в Лондон, а и в Ню Йорк, Вашингтон и Франкфурт. Никакви официални съобщения не бяха оповестени, само се носеха слухове, че нито един откуп още не е платен. В крайна сметка нали правителствата не преговарят с терористите? Но какво следваше тогава — война ли?

Отново изтече поредният краен срок и аз вече не можех да се отърва от натрапчивото усещане, че сме въвлечени в някаква смъртоносна руска рулетка.