Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране
- Автор: Амус Сейфедин
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Фабрика за книги
- ISBN: 9786192301408
- Жанр: Бизнес
Электронная книга - «Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране». Краткое содержание книги:
Фридман и Шуорц споменават мимоходом, че през двайсетте години ценовите нива не са се повишавали твърде бързо, и предлагат извода си, че периодът не е инфлационен и следователно причините за депресията не може да са били инфлационни. През двайсетте обаче има много бърз икономически растеж, който води до спадане на цените. Има и сериозна монетарна експанзия, причинена от Федералния резерв, който опитва да помогне на британската централна банка да прекрати изтичането на злато през бреговете на страната. Въпросното изтичане е причинено точно от британската централна банка, която не оставя заплатите да се уравновесят надолу, а ги раздува. Нетният ефект от увеличеното парично предлагане и бързия икономически растеж е, че ценовите нива не нарастват много, но цените на активите се повишават рязко – основно жилищата и акциите. Повишеното парично предлагане не се превръща в повишаване на цените на потребителските стоки, защото основно е насочено от Федералния резерв към стимулиране пазарите на акции и жилища. Между 1921-29 г. паричното предлагане се увеличава с 68,1%, а златните запаси – само с 15%.[109] Тъкмо това увеличение на наличните долари над наличните златни запаси е основната причина за Голямата депресия.
Редно е почетно да споменем бащата на монетаристите – Ървинг Фишър, който през двайсетте се отдава на „научно управление на ценовите равнища“. Фишър си въобразява, че с увеличаването на паричното предлагане в Съединените щати, събраните от него обширни данни и научното управление ще му позволят да контролира нарастването на паричната маса и цените на активите така, че нивата да останат стабилни. На 16 октомври 1929 г. Фишър гордо обявява в „Ню Йорк Таймс“, че акциите са достигнали „перманентно високо плато“.[110] Фондовият пазар започва да се срива на 24 октомври 1929 г. и след задълбочаването на Депресията, чак през петдесетте (години след като Фишър напуска този свят), ще се върне към „перманентно високото плато“, което бащата на монетаристите обявява през 1929 г. В такъв случай никак не е чудно, че Милтън Фридман по-късно обявява Ървинг Фишър за най-големия икономист, създаден от Америка.
Крахът е резултат на монетарната експанзия от двайсетте, която надува огромен балон илюзорно богатство на фондовия пазар. Веднага щом експанзията се забави, балонът неизбежно ще се спука. След като се спука, следва дефлационна спирала, в която изчезва цялото илюзорно богатство на балона. Щом богатството изчезне, нападението над банките става неизбежно, а те едва се справят със задълженията си. Така лъсва проблемът с банковата система, разчитаща на частичен резерв – катастрофа, която чака да се разрази. Предвид това би било уместно Федералният резерв да гарантира депозитите на хората – но не загубите на бизнеса и фондовия пазар. Единственото решение е да се оставят банките сами да страдат от това, да се допусне ликвидация и падане на цените. Вярно е, че решението би означавало болезнена рецесия – но точно заради това не би трябвало да се увеличава паричното предлагане поначало! Опитът да се избегне рецесията, като са налее още ликвидност, само задълбочава изкривяванията, причинили кризата.
Монетарната експанзия създава илюзорно богатство, което насочва ресурси в погрешни посоки. За да може пазарът да се върне към нормалното си функциониране, с нормален ценови механизъм, илюзорното богатство трябва да изчезне. То е причината за краха преди всичко друго. Връщането на илюзорното богатство към първоначалното му местоположение означава повторно подреждане на къщичката от карти и подготовка за друго, по-голямо и по-мощно срутване.
След като набързо отписват времето преди 1929 г. като нямащо нищо общо с борсовия крах, Фридман и Шуорц стигат до извода, че единствено реакцията на Федералния резерв след краха е причина той да се превърне в Голямата депресия. Ако Федералният резерв беше отворил монетарните кранове и беше залял банковата система с ликвидност, твърдят те, загубите на борсовия пазар щели до голяма степен да останат без последствия за голямата икономика и нямало да има по-дълбока депресия. В потопа от данни се пренебрегва фактът, че Федералният резерв всъщност е реагирал на кризата с експанзия. Макар наистина да прави опит да облекчи недостатъчната ликвидност в банковия сектор, Федералният резерв не е в състояние да ликвидира колапса. Не е поради липса на решителност, а заради обхваналия цялата икономика срив на зле насочени капиталови инвестиции и заради политиките на силна намеса, за които стана дума в Четвърта глава.