Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Те се втренчиха в него.

— Какво става? — попита Трилиън.

— Нищо — каза мъжът и разтърси рамене.

Артър освети с фенерчето си цялото му лице.

— Ние си мислехме — каза той, — че си бил определен да кажеш Истината, само Истината и цялата Истина.

— О, това ли — каза Прак. — Да. Бях. Свърших. Тук няма толкова от нея, колкото си мислят хората. Въпреки това една част от нея е доста смешна.

Той внезапно избухна в маниакален смях за около три секунди и след това спря. Седеше там с клатещи се глава и колене. Той дръпна от цигарата си със странна полуусмивка.

Форд и Зейфод излязоха от сянката.

— Кажи ни я — каза Форд.

— О, сега не мога да си спомня нищо — каза Прак. — Мислех си да запиша нещо от нея, но първо не можах да си намеря молив, а после си помислих „Защо да се тревожа?“

Възцари се дълга тишина, през която те мислеха, че могат да почувствуват възрастта на Вселената. Прак се вгледа в светлината.

— Нищо? — попита Артър накрая. — Нищо ли не можеш да си спомниш?

— Нищо. Освен че повечето хубави неща бяха за жабите. Помня това.

Внезапно той отново издюдюка със смях и стъпи на земята.

— Не бихте повярвали на някои от нещата за жабите — въздъхна той. — Елате, нека да отидем и да си намерим по една жаба. Момче, ще ги видя ли някога в нова светлина! — Той скочи на крака и изпълни мъничък танц. После спря и дълго опъна от цигарата си.

— Да намерим жаба, на която да мога да се засмея — каза простичко той. — Както и да е, кои сте вие, момчета?

— Дойдохме, за да те намерим — каза Трилиън, като нарочно не скриваше разочарованието в гласа си. — Казвам се Трилиън.

Прак поклати глава.

— Форд Префект — каза Форд, като сви рамене.

Прак поклати глава.

— А аз — каза Зейфод, когато оцени, че тишината още веднъж е достатъчно дълбока, за да бъде обявено такова важно нещо, — съм Зейфод Бийблброкс.

Прак поклати глава.

— Кой е този? — попита той, посочвайки с рамо към Артър, който в този момент стоеше мълчаливо, потънал в мисли на разочарование.

— Аз ли? — попита той, — Е, казвам се Артър Дент.

Очите на Прак щяха да изскочат от орбитите си.

— Без майтап? — изскимтя той. — Вие сте Артър Дент? АРТЪР ДЕНТ???

Той залитна назад, хващайки се за стомаха и сгърчвайки се в пресен припадък от смях.

— Хей, само като си помисля, че съм ви срещнал! — задъха се той. — Вие сте най-… уоу. Вие просто оставихте жабите на мира!

Той се разкрещя от смях. Падна в задната част на пейката. Той крещеше от възторг и виеше истерично. Плачеше от смях, риташе във въздуха, удряше си гръдния кош. После се срути на пейката, като се задъхваше. Той го погледна. Погледна Артър, Отново падна, виейки от смях. След малко заспа.

Артър стоеше със стиснати устни, докато другите пренасяха безжизнения Прак в кораба.

— Преди да приберем Прак — каза Артър, — ще си отида. Все още го искам и мисля, че ще го направя веднага, щом мога.