Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Часове наред тя лежа будна до Ранулф, вслушвайки се в равномерното му дишане. Надяваше се, че ще хърка — така поне щеше да има някакъв повод да се оплаче; защото истинската причина за недоволството й бе от такова естество, че не можеше да се оплаче никому. За съжаление мъжът й не задоволи тази нейна потребност, така както не я задоволи и преди това. Толкова близо бе до… до какво всъщност? Не бе съвсем наясно за какво става въпрос, но със сигурност бе нещо извънредно приятно. Някаква представа за него доби от стоновете на Ранулф в мига, в който очевидно е изживял онова „нещо“, каквото и да представляваше то.
Този път не я болеше нищо и изпита съвсем друго — усещането, че в нея е проникнала част от него, бе много приятно. Почувства се много особено, но не се страхуваше; първоначално по нея се разля топлина и онова трепкане в стомаха й се обади отново. После топлината се превърна в жар, по неведоми причини задиша тежко и някъде дълбоко в нея нещо започна да набъбва. То се съсредоточи някъде навътре в корема — усещането бе прекрасно. После внезапно всичко приключи и Рейна изпита горчиво разочарование. Идеше й направо да удари съпруга си, който буквално веднага потъна в дълбок сън.
Само че не бе достатъчно луда, за да го стори. Пък и неудовлетвореността й не продължи дълго. Други мисли не й позволиха да заспи, мисли за странния разговор с мъжа й.
Струваше й се, че този разговор изобщо не се е състоял — толкова невероятно бе всичко. Все още не можеше да повярва, че Ранулф се е съобразил с нервността й. Толкова бе смешен с твърдението си, че не е по-различен от другите мъже. И то при положение, че е такъв великан, извънредно хубав великан! И още думите му за нетърпението, което се дължало на факта, че го лишават от нещо, което иска да притежава. Нея ли имаше предвид? Просто не беше за вярване.
Тя знаеше, че не е хубавица. Устата й бе твърде широка и твърде пълна за малко лице като нейното, косата — твърде черна, гърдите — малки. Притежаваше хубава кожа — единственият й чар. Освен това хората, кой знае защо, забелязваха първо очите й, но тя не бе съвсем наясно дали това е предимство или недостатък. В добрите й дни можеха да я нарекат и привлекателна, но и в това твърдение се криеше немалка доза ласкателство. Сред прислужничките имаше много по-хубави жени, а някои от тях бяха истински красавици, като например Едуина. Тя лично видя какъв тип жени привличат Ранулф — тип, който нямаше нищо общо с нея.
Защо ли мъж с великолепната външност на Ранулф Фиц Хю ще произнася тези думи? Та нали нейната цена се състоеше в имуществото, което внесе в брака, а не в самата й личност? Никога не забравяше този факт. И все пак подхвърли тази забележка и от нея буквално и поникнаха крила… до мига, в който отново започна да се съмнява в себе си.
А след това ролите им сякаш се размениха. Установи, че и той се съмнява в собствената си стойност. Този мъж сякаш не можеше да повярва, че в нейните очи именно той е най-подходящият избор за Клайдън. Но по каква причина той изобщо се вълнуваше от въпроса за нейните истински мисли? Пълна безсмислица!
Нетърпението му се прояви наново и тя осъзна, че Ранулф наистина я желае. Не, той не се преструваше. Напрежението, което се бе натрупало в него, бе съвсем осезаемо, но причината за неговата поява стана ясна едва когато ръката му се плъзна към средоточието на нейната женственост. В този миг тя спря поглед върху твърдата издутина в панталоните му — той явно я желаеше още от предната нощ, в която тя отказа да се люби с него.
Все още не можеше да схване обаче смисъла на триумфалния му смях; и то най-вече защото той се разсмя след като я запита дали предния път се е чувствала готова за него. Несъмнено той не си е спомнял как са се любили, защото в противен случай нямаше да зададе този въпрос. Оказа се обаче, че този спомен й въздейства по точно определен начин и неочаквано между бедрата й се разля познатата й вече влажна топлина. А после се разнесе смехът му — смееше се за пръв път, откакто се познаваха. Той се промени и пред очите й се превърна буквално в друг човек — не тъй груб, навъсен и недостижим.
За съжаление това му състояние не продължи дълго. Той се нахвърли върху й и припряно си взе онова, което желаеше. Тя си спомни за изпитаното разочарование и сви вежди. Винаги ли щеше да постъпва така с нея — трескаво начало и бърз край? Това за нормално ли се смяташе? Или грешката бе нейна — може би не отговаряше достатъчно бързо на ласките му?