Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Все още ли се боите? — попита той кратко.
— Не.
— Това е добре. Защото с вашите глупости ме накарахте да ви чакам твърде дълго.
— Смятам, че не съм…
— По дяволите, не ми възразявайте, милейди. Не сега!
От гърлото й се изтръгна звук, подозрително наподобяващ кискане, но Ранулф не му обърна никакво внимание. Сдържаше страстта си толкова дълго, защото ако трябваше да бъде честен пред себе си, не желаеше Рейна да се бои от него. Не и в леглото. Да, но докато разговаряше с нея, за да я успокои, той не бе в състояние да отмести поглед от мъха между бедрата й — черен, лъскав, кичест триъгълник на фона на бялата кожа, истински магнит за очите му и… за неговите ръце.
Рейна пое дълбоко дъх, когато пръстът му проникна в нея. Но не това бе причината, поради която Ранулф внезапно спря. Младата жена бе суха, липсваше дори капчицата влага, която да го окуражи в усилията му. До този момент такова нещо нему се бе случвало.
Тя все още не бе готова, макар и да знаеше какво ще се случи. Обзе я разочарование, тъй като неговото желание въпреки всичко не намаля. Знаеше ли изобщо този мъж как да възбужда жените? Още повече ако са благородни дами? Явно, че обикновено те са се поставяли на негово разположение, а не обратното. Само че би трябвало да е наясно, че съществуват и същества от женски пол, които са съвършено равнодушни спрямо неговия чар.
Внезапна мисъл проряза съзнанието му и той впи поглед в Рейна.
— Бяхте ли и миналия път неподготвена, както сега?
Ако е така, болките й ще да са били много силни и това сякаш обясняваше нейната боязън. Но при този въпрос тя се изчерви и руменината достигна чак до хубавите й гърди. Да, но нали тя бе все пак лейди. Защо тогава се смути толкова, запита се той.
Нима бе възможно? Значи все пак оказваше някакво въздействие върху малкия генерал. И в този миг топла течност заля пръста му, и то без изобщо да го движи. Руменината на Рейна се сгъсти.
Ранулф се разсмя от сърце. Почувства облекчение и… го обзе радост. Жена му бе изненадана и тя го погледна така, сякаш внезапно е обезумял. Но сега това нямаше вече никакво значение.
— Какво има, милорд? Нещо не е наред ли?
— Напротив, напротив, всичко е точно както трябва.
Той се облегна назад и засъблича панталоните си, но заедно с това не отделяше поглед от нея. Обзе го нетърпение — като при първия път. Рейна го желаеше! Значи Клайдън не бе единственото важно нещо за нея! Ха! Тази миниатюрна вещица така и не го насърчи с нищо. Накара го да предполага какво ли не, само не и истината. Но на този свят съществуваха все пак неща, които не можеха да се скрият и сега тя също го знаеше.
— Ако смятате да… — започна тя припряно, след което добави: — Няма ли първо да дръпнете завесите?
— После — отвърна Ранулф, притисна устни към нейните и намести тялото си. Бе толкова вкусна — как е могъл да забрави дори и за миг този аромат. Той се позадържа, без да проникне в нея, и го стори едва след като мъничките й ръце пипнешком обгърнаха тила му. Потопи се със стон в нейната възхитителна топлина — в тясната пещера, която го притисна като мека ръка и го въведе дълбоко, дълбоко в блажения сумрак. Как е могъл да забрави и този миг?
Ранулф никога не бе изпитвал нещо подобно. Разбира се, той никога не се бе любил и с девица като тази. И ето, сега за пръв път през живота си пожела времето да спре, да обуздае порива на своето нетърпение.
Всичко, което познаваше до този момент, бе просто някаква телесна потребност — като храненето или изпразването на мехура. В този миг обаче се почувства преобразен и закопня да се потопи целият в нова, неизпитана дотогава наслада. Но желанията и възможностите все пак са две различни неща и той осъзна, че тялото му не е в състояние да се сдържа повече. Престана да разсъждава и начаса забрави всичко, отдаден на най-умопомрачителния оргазъм в живота си. Съвсем смътно отнякъде до слуха му долетя пъшкане и той така и не осъзна, че се е изтръгнало от собственото му гърло.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Прозорецът в бойницата се очертаваше едва-едва в тъмнината, а през скъпоценните стъкла се процеждаше хладният нощен въздух. Рейна бе седнала на стола, покрит с козяк. Тя обгърна свитите крака с ръце, а брадичката й почиваше спокойно на едното от колената. Унесена в мисли, тя се загледа в небето, което постепенно се оцветяваше в бледолилаво. Мъжът й спеше. Още в мига, в който се претърколи от тялото й, той заспа спокойно и непробудно. За зла участ обаче над нея Морфей не се смили.