Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Кайлеан забави крачка. Имаше чувството, че и нейното сърце няма вече сила да изтласква кръвта във вените й. Усещаше неравните му удари. „Може би ще умра и аз.“ Тъкмо сега мисълта й се стори привлекателна.
Отвън, пред каменния кръг, Гауен лежеше все така, но измит, с превързани рани, на импровизирано легло, а Сианна се бе изправила до него и не откъсваше очи от лицето му. Бяха успели да спрат кръвоизливите от повечето рани, но острието на копието си бе останало в гръдния му кош. Духът му продължаваше да се лута на границата между сънищата и смъртта. Кайлеан си забрани да отиде и да види дали има някаква промяна. Ако се събудеше, все някой щеше да я повика. Нямаше право да отнеме на Сианна малката утеха да бъде насаме с умиращия си любим.
Последните отблясъци на дневната светлина позлатиха земята и мъглата, надигаща се сред по-ниските хълмове. Кайлеан не забелязваше никакво движение нито сред тръстиките, нито в откритото водно пространство, нито пък по дървените пристани, които го пресичаха. Нищо не помръдваше из тресавищата и по потъналите в зеленина островни върхове. Накъдето и да погледнеше, земята тънеше в покой.
„Каква измама!“, каза си тя. „Островите би трябвало да бълват огън! Страшна буря трябваше да се извие на този ден!“
Пристъпът на омраза, който чак я разтърси, когато спря погледа си върху църквицата на отец Йосиф, все така подобна на пчелен кошер, я удиви. Да, Павел бе убил мечтата на стареца — двете общности да съществуват рамо до рамо, да вървят по различните си пътища към общата цел, целта, която бе обща поне за нея и покойния Йосиф. Но дори около църквата на християните не се забелязваше никакво движение. Хората от блатистите земи казаха, че те побегнали пред падащия мрак, молейки се отчаяно техният бог да ги спаси от демоните, които сами бяха призовали.
Зад църквата пътят се виеше на север, към Акве Сулис. Сега и той бе празен, но колко ли време щеше да мине, докато старият Мацелий се разтревожеше за съдбата на войниците си и пратеше нови, за да разберат какво се е случило?
Гауен бе избил петима, а когато падна мракът, хората от блатата с хищните си къси ножове се бяха погрижили за останалите. Сетне издърпаха труповете и ги хвърлиха в по-далечните блата, за да не замърсяват водите на езерото. Но несъмнено монасите вече бяха на път и рано или късно щяха да уведомят римляните какво се е случило. Отмъщението щеше да бъде ужасно.
„Ще дойдат и ще довършат това, което започнаха на времето с клането на остров Мона, когато аз самата бях още дете. Друидският орден и служителите на Богинята ще изчезнат завинаги от лицето на земята…“, мислеше мрачно Кайлеан. В този момент като че ли дори това не можеше да я разтърси. Стоеше неподвижна и съзерцаваше залеза на слънцето, сякаш с него светлината напускаше завинаги този свят.
Беше съвсем тъмно. Нечия ръка докосна рамото на Кайлеан и я върна към действителността. Вече не хранеше никаква надежда, но миговете на съзерцание поне я бяха дарили с вътрешен мир.
— Какво има? Да не би Гауен вече…
Рианон поклати глава.
— Още спи. Ние, останалите, имаме нужда от теб. Повелителко, събрали са се всички друиди и всички посветени жрици. Боят се; някои искат да бягаме веднага, преди римляните да се върнат, други пък настояват да останем и да се борим. Говори с тях — посъветвай ни какво да сторим!
— Да ви посъветвам ли? — Кайлеан поклати глава. — Нима си мислите, че разполагам с такава вълшебна власт, та стига само да промълвя някое заклинание и всичко отново ще бъде наред? Не съумях да спася Гауен — какво ви кара да мислите, че ще мога да спася вас? — В сумрака забеляза болката, която се изписа по лицето на Рианон, и се отказа да говори повече.
— Но нали ти си Повелителка на Авалон! Не можеш просто да се оттеглиш, защото си загубила надежда! Ние сме не по-малко отчаяни от теб, но нали ти самата си ни учила, че не бива да допускаме постъпките ни да се влияят от чувствата, че трябва да търсим спокойствието, вечния дух, който е у всеки от нас, и той ще ни помогне…
Кайлеан въздъхна. Имаше чувството, че когато Павел разби свещените камъни, и нейният дух бе загинал. Но бе все още обвързана с думите и постъпките на жената, която бе някога. „Вярно е — помисли тя — че най-силни са оковите, които сами си изковаваме.“