Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Чувала съм за теб, Шалот — промърмори тя. — Кардиналът описваше приключенията ти и се смееше, докато сълзи не потичаха по бузите му.
— Радвам се, че съм го забавлявал — отвърнах саркастично.
(Повярвайте ми, старият Уолси имаше повод да поплаче искрено за мен, преди да завърши земния си път.)
Катерина ни направи знак да влезем в залата и ние седнахме до прозореца. Бенджамин промърмори молбата си — никой друг да не разбира за посещението ни. Кралицата се усмихна топло. Малката Мери седеше до нея като кукла, лапнала мрачно палеца си.
— Какви са въпросите ти, сеньор Шалот?
— Ваше величество, как изглеждаше трупът, когато го донесоха на юг?
— Като кървава каша — отвърна тя. — Едната страна на лицето беше обезобразена. Балсаматорите работиха усърдно от момента, когато го донесоха тук. Кралското наметало беше подгизнало от кръв. Изпратих го на Хен… на краля във Франция като знак за голямата ни победа. — Тя погледна през стъкления прозорец. — Не трябваше да го правя — прошепна.
— Ваше величество — попитах отново, — сигурна ли сте, че това беше тялото на шотландския крал?
Катерина сви рамене.
— Не съм срещала Джеймс, докато беше жив, как бих могла да го разпозная мъртъв? Носеше пръстен на дясната си ръка, наметалото и бронята бяха кралски. — Тя направи гримаса. — Тялото беше обръснато, но брадата и мустаците му бяха червени. Съри каза, че бил Джеймс, но съм чувала да твърдят обратното.
— Но нямаше верига? — настоях аз.
— А, веригата — промърмори тя. — Не, нямаше верига. Но ще ви кажа нещо — дори ако трупът не е на Джеймс, самият Съри ме увери, че кралят не би могъл да избяга от онази битка. Но Джеймс може да се е бил с обикновена броня. Много пълководци го правят — тя ни се усмихна. Забелязах, че зъбите й са още бели, а не гнили и черни като на придворните, които постоянно се тъпчеха със сладкиши и захаросани плодове. — Защо се интересувате от трупа? — попита тя. — Макар че ако сте умни, няма да ми отговорите.
Бенджамин се усмихна и двамата станахме. Поклонихме се и се канехме да си тръгнем, когато кралицата внезапно прошепна:
— Сеньор Даунби, сеньор Шалот — сега лицето й изглеждаше натъжено и аз долових проблясък от смуглата красота, която някога беше запленила Хенри. — Много внимавайте — предупреди ни тя. — И знайте, че съпругът ми, кралят, е тясно свързан с тази история.
Взехме присърце предупрежденията й. Захвърлих веригата в блатото и напуснахме Шийн, бързи като вятъра. Беше късен следобед, когато лодката ни върна на кея Сейнт Ботолф. С Бенджамин едва ли бяхме разменили и дума, дори когато лодката се плъзна покрай манастира „Сион“.
Взехме конете си от кръчмата и решихме да заобиколим града. Пресякохме Холиуел Роуд, Дийп Дич и минахме колкото се можеше по-бързо покрай Чартърхауз и Кларкънуел, преди да тръгнем по пътя на юг към Ню Крос. Там пренощувахме в чудесен хан. Разбира се, аз пих много, отчасти от облекчение заради откритата подкрепа на кралицата, отчасти заради нуждата да забравя ужасите на кошмарната стая. След вечерята (вкусна сьомга, сготвена с бяло вино) с Бенджамин останахме будни, дълго след като кръчмата се беше опразнила. Говорихме главно за кралицата и увлечението на краля по все по-млади любовници. Най-накрая Бенджамин огледа празното помещение.
— Как мислиш, Роджър? Дали видяхме трупа на Джеймс IV Шотландски?
— Не знам — отвърнах.
Той се приведе над масата и започна да отмята на пръсти.
— Защо отидохме в Шийн? — Без да изчака отговора ми, Бенджамин продължи. — Искахме да видим трупа, защото подозираме, че тялото не е на краля. Единственото доказателство за подозренията ни е липсата на верига или доказателства, че тя е била носена. Открихме, че човекът в ковчега вероятно никога не е носел верига. — Господарят ми млъкна и побутна чинията си встрани. — От това заключавам, че тялото, което видяхме, не принадлежи на Джеймс IV. Какво тогава е станало с краля?
Заех се да чистя восъка от голямата свещ в средата на масата.
— Изправени сме пред няколко възможности, господарю — отвърнах. — Първо, може крал Джеймс да се е бил с обикновена броня, бил е убит, а Съри е взел друго тяло. Второ, Джеймс може да е бил убит или преди битката, или в началото й, може би от убийци, изпратени от Les Blancs Sangliers — свих рамене. — Това би обяснило объркването и слабата стратегия на шотландската армия при Флодън.
— Или — прекъсна ме Бенджамин — Джеймс може да е избягал, може да се е скрил в абатството в Келсо.
— Но ако някое от тези неща е вярно — отвърнах аз, — защо кралица Маргарет скърби над трупа на самозванец? Тя би трябвало да познае тялото на съпруга си!