Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— На стената има факли — провикна се Норис.
Долу Корбет запали една от тях и чу как Норис затръшна вратата. Писарят внимателно тръгна в мрака. От време на време спираше, за да запали нова факла и да се огледа. Стената от лявата му страна беше равно иззидана, но по онази отдясно имаше множество малки ниши и помещения. Някои бяха празни, в други имаше вехтории, счупени маси и пейки. Зави зад ъгъла и се закашля от застоялия въздух. Запали още факли и тихо се зачуди на огромното пространство, което заемаха избите.
— Този лабиринт сигурно се простира по дължината на цялата улица — промърмори той.
От време на време надничаше в някое от помещенията или нишите. Радваше се, че е запалил факлите, те щяха да го упътят по обратния път. Иначе можеше да се загуби. Видя друг тесен коридор. Тръгна по него, но той се оказа задънен. Спомни си просяците — беше сигурен, че са умрели тук. Обграждаше го зловеща тишина и в нея се прокрадваше някакво зло присъствие. Дочу шум от коридора и клекна долу, внимателно оглеждайки стената и пода. Не откри нищо освен локвички вода. Потопи пръстите си в една от тях и напипа малки камъчета. Вдигна свещта и погледна към сводестия таван, но не откри отникъде да тече вода. После притвори очи и се усмихна. Беше открил убиеца!
Върна се в коридора, където факлите още горяха и караха сенките да танцуват. Искаше да излезе оттук. Имаше чувство, че стените се приближават и се канят да го смачкат. Сърцето му заби по-бързо, устата му пресъхна. Зави зад ъгъла и замръзна на мястото си. Коридорът тънеше в мрак. Някой беше угасил факлите на стената. Чу щракане и отстъпи назад точно в мига, когато стрела от арбалет профуча във въздуха и се удари в тухлената стена. Корбет се обърна и побягна.
Отмина задънения коридор, после спря, извади камата си и приклекна, за да си почине. Погледна назад и видя нечий силует да се очертава на светлината. Облиза сухите си устни. Нападателят му не можеше да го види толкова ясно и втората стрела профуча далеч в тъмнината. Корбет стана и затича с всички сили назад, преди убиецът да успее да зареди нова стрела и да опъне арбалета. Противникът му го забеляза. В примигващата светлина Корбет видя как пръстите му опъват тетивата, но после се блъсна в него и двамата се затъркаляха по земята, разменяйки си ритници и удари. Писарят изтръгна малкия арбалет и го захвърли към стената. Убиецът се освободи от хватката му. Корбет се опита да стане, но мъжът беше извадил меча си и опря острието под брадата му. После отметна качулката си.
Беше Ричард Норис.
Корбет се облегна на стената. Ръката му посегна към камата, но ножницата беше празна.
Норис се наведе и притисна острието по-силно към шията на Корбет. Писарят примигна и отметна глава колкото можеше.
— Не се съпротивлявай. — Норис избърса потта от лицето си с една ръка, но другата дори не трепна. — Виж ти, виж ти — подигравателно произнесе той.
Застана под светлината на факлата. Погледът му беше странно унесен. Корбет се опита да овладее страха си. Реши, че е по-добре да не се отдръпва — Норис беше напълно обезумял. Ако окажеше съпротива, лудият щеше да пререже гърлото му и да го гледа как умира.
— Защо? — Корбет се опита да отдръпне глава. Не сваляше поглед от коридора зад Норис. Къде, за Бога, се бави Ранулф, мислеше си.
— Защо какво? — попита Норис.
— Защо ги уби?
— Това е игра. Бил си в Уелс, сър Хю, знаеш какво беше. Аз бях разузнавач. Нощем проучвахме околността. Скитахме из онези изпълнени с мъгла долини. Нищо — гласът му се сниши до шепот, — нищо не помръдваше, чуваше се само шумоленето на дърветата и писъкът на совите. Но те винаги бяха там, нали? Проклетите уелсци, които пълзяха като червеи по земята. — Лицето на Норис се разкриви от гняв. — Винаги излизахме на групи от пет или шест души. Бяха добри мъже, сър Хю, стрелци, оставили съпругите или любимите си у дома. И винаги губехме по един, двама, дори трима от тях. По един и същ начин! Първо откривахме труповете. После търсехме главите им. Понякога негодниците се подиграваха с нас. Взимаха нечия глава и я увисваха на дърво като ябълка, която се полюшва на вятъра. — Норис млъкна и хвана меча с две ръце. — Мислиш, че съм луд, че ме е обсебил някакъв демон. Ще ти кажа нещо, мастър писарю. — Думите му се лееха все по-бързо. — Когато кралската армия беше разпусната в Шрузбъри, започнах да сънувам един и същи сън. Тъмнината, блясъка на лагерните огньове между дърветата и стъпки, които се прокрадваха до мен или зад мен. И онези глави, винаги главите. Понякога през деня спирах поглед върху нещо — листо или зряла ябълка, която висеше от дървото — Норис въздъхна — и сънят отново се връщаше. После дойдох тук. — Той се усмихна. — Аз съм образован човек, сър Хю, познавам Светото писание. Бях и добър войник, затова кралят ме назначи тук.