Кристалният отломък

В това време последният вербег се нахвърли върху невъоръжения Уолфгар и като го стисна в огромните си ръце, го повдигна от земята, опитвайки се да го задуши до смърт. Варваринът напрегна всичките си сили в отчаян опит да разхлаби хватката на по-едрия си противник и да не му позволи да прекърши костите му.

Уолфгар с мъка си поемаше дъх, ала яростта му бе толкова голяма, че успя да стовари юмрука си в брадичката на великана. После вдигна ръка, за да нанесе втори удар.

В този момент, подчинявайки се на мощната призоваваща магия, която Бруенор бе вложил в него, Щитозъб просвистя през стаята и се озова в ръката на господаря си. С ликуващ рев Уолфгар заби оръжието в окото на врага си и го ослепи. Великанът отслаби хватката си и залитна назад в агония. Светът около него се бе превърнал в петно от изгаряща болка и той не успя да види връхлитащия Щитозъб, който се стовари върху черепа му. Главата му сякаш избухна в огнена експлозия и безжизненото тяло се строполи върху масата, разсипвайки овнешкото и чорбата по целия под.

— Внимавай с храната! — престори се на сърдит Дризт и се втурна да спаси едно особено сочно парче месо.

Внезапно откъм коридора, който започваше от вратата в дъното, се чуха тежки стъпки и викове.

— Бързо! Навън! — изкрещя Уолфгар и понечи да се втурне към кухнята.

— Спри! Веселбата едва сега започва! — извика Дризт и посочи към един тъмен тунел, едва-едва осветяван от няколко мъждукащи фенера. — Насам! Бързо!

Уолфгар знаеше, че предизвикват съдбата, ала за пореден път послуша елфа.

И за пореден път го направи с усмивка на уста.

Варваринът мина покрай тежките дървени подпори на входа на тунела и се втурна напред в полумрака. Беше изминал около десетина метра, следван плътно от Гуенивар, когато усети, че Дризт не идва след тях. Обърна се назад точно навреме, за да види как елфът най-спокойно излиза от стаята и влиза в тунела, сякаш бе тръгнал на разходка из долината. Беше прибрал ятаганите си в ножниците и вместо тях държеше в ръката си дълга кама, на чийто връх имаше парче овнешко.

— А великаните? — обади се Уолфгар от мрака.

Дризт се приближи до него и застана зад една от гредите.

— Идват след мен — спокойно обясни той и отхапа още едно парче месо.

Челюстта на Уолфгар увисна, когато видя група яростни вербези да нахлуват в пещерата, без да забележат скрития в мрака елф.

— Прайне де крабаг ам кейке риндере бе-йогт игло кес грон! — извика Уолфгар и се втурна надолу, надявайки се, че тунелът има изход.

Дризт измъкна месото от върха на камата и без да иска го изпусна на земята, ядосвайки се, че го бе похабил. Обърса камата, за да я изчисти от мазнината и търпеливо зачака. Щом и последният от вербезите мина покрай него, елфът изскочи от прикритието си, заби камата си в коляното на отминаващия звяр и отскочи зад съседната подпора. Раненият великан изрева от болка, ала докато той и останалите чудовища успеят да се обърнат, от елфа не бе останала и следа.