Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
— Много хора твърдят — протегна се блажено Сула, — че човек сам изковава късмета си.
Марий широко отвори очи, при което огромните му вежди сякаш се разпериха като крила над лицето му.
— Разбира се, че е така! И все пак друго си е да знаеш, че го имаш.
Публий Вагиений, който произхождаше от дълбоката провинция, по-точно от Лигурия, и служеше в конницата, не беше много радостен от решението на Гай Марий войската да се установи на лагер точно на брега на река Мулухат, защото му предстоеше да върши много повече работа, отколкото му се нравеше. За щастие равнината наоколо беше покрита с гъста, избуяла трева, която за няколкото месеца палещо слънце беше придобила сребрист цвят, но щеше да стигне за храна на няколкостотинте мулета в армията. Конете обаче бяха по-придирчиви и твърде неохотно пасяха сухата и жилава растителност, което принуди началниците на конницата да отвеждат животните на север от планината — крепост, където поради наличието на подпочвени води тревата беше по-свежа и по-сочна.
Ако командваше някой друг, не Гай Марий, мислеше си с известна горчивина Публий Вагиений, навярно щеше да се позволи на цялата конница да се пренесе в отделен лагер, в близост до хубавата трева. Но уви, Гай Марий беше на друго мнение. Той не искаше защитниците на неприятелската крепост да бъдат изкушавани да проявяват активност и изрично беше заповядал абсолютно всички римски войници да нощуват в един лагер с основните сили. Да се отдели конницата беше опасно предизвикателство. Така че се налагаше всеки ден съгледвачите отрано да тръгват на разузнаване на север, да проверяват цялата околност за врагове, а чак след това конниците да заведат животните си на паша, без да забравят всяка вечер да ги прибират в лагера. А това означаваше, че за да не избяга, всеки кон трябваше да бъде спъван.
Следователно всяка сутрин Публий Вагиений трябваше да се качва на един от двата си коня, да взима другия със себе си, да прекосява цялата равнина от лагера до мястото с хубавата трева, да слага букаите на животните, да ги оставя цял ден да пасат и да се връща седем-осем километра пеша до лагера. Надвечер, тъкмо когато идваха часовете на истинската почивка (или поне така му се струваше), трябваше отново да извървява осемте километра и да прибира конете от паша. Като не бива да забравяме, че всеки уважаващ се конник — за разлика от редовия легионер — повече от всичко мрази да ходи пеша.
Само че в действителност нямаше никаква заповед, според която конниците трябваше да оставят животните си сами в долината и да се връщат в лагера за през деня. Така че Публий Вагиений с чиста съвест внесе някои поправки в дневния си режим. Понеже тъй и тъй яздеше без седло и без юзди — само някой много налудничав би оставил седлото и юздите си цял ден на полето, — той реши, че няма да е зле сутрин на тръгване от лагера да нарамва по някой мях с вода, да си пъхва дневната дажба в малка кесия, която провесваше на пояса си, и така да потегля на север. Завеждаше животните в подножието на планината с крепостта, пускаше ги да пасат на воля и се оттегляше на някое сенчесто местенце, където си прекарваше деня в блажен мързел.
На четвъртия път Публий Вагиений се усамоти заедно с меха си с вода и торбичката с храна в една сенчеста долчинка, заобиколена от остри чукари, из която се носеше приятно ухание на цветя, излегна се върху тревата, затвори очи и неусетно потъна в сладка дрямка. Но не щеш ли, измежду стръмните скали долетя нежен полъх на влага, а с нея и необичайна, остра миризма. Миризма, която явно говореше нещо на Публий Вагиений, защото в мига, в който вятърът от планината го лъхна, той подскочи като ужилен, а очите му лакомо заблестяха. Да, това беше позната миризма, миризма на охлюви. На едри, тлъсти, сладки, сочни, упойващи със своята миризма охлюви!
Скалистите земи на Лигурия, които опасваха морския бряг — родното място на Публий Вагиений, — а и склоновете на Алпите, гъмжаха от охлюви. Можеше спокойно да се каже, че е израснал, ходейки върху охлюви. Заради тях беше свикнал винаги да слага в манджата си чесън. С времето се беше превърнал в един от най-големите познавачи на охлюви в целия свят. Мечтата му беше някой ден да се захване с търговия с охлюви, а защо не и с развъждането на непозната разновидност. Имаше хора, които можеха да разпознават вина по уханието им, други, които запомняха с обонянието си стотици различни парфюми; Публий Вагиений беше човекът, който можеше да разпознае от километри миризмата на охлюви. Сега вятърът носеше точно такава миризма, а това означаваше, че планината с крепостта гъмжи от охлюви, които по вкус нямаха равни на себе си.