Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Когато през пролетта Марий потегли на поход срещу Западна Нумидия, той, разбира се, остави тежкия обоз в Утика; това обаче не помрачи с нищо внушителната гледка, която представляваха маршируващите легиони, губещи се чак до хоризонта в безкрайна колона; всеки легион заедно с мулетата, каруците и обсадната техника се проточваше на повече от километър и половина разстояние, а Марий водеше със себе си шест легиона, без да се брои конницата. Всъщност тя се придвижваше от двете страни на пехотата, така че общата дължина на войсковата колона беше около деветдесет километра.
На открито поле врагът нямаше никаква възможност да устрои засада — просто беше невъзможно да се придвижи достатъчно близо, за да нанесе едновременно удар по цялата дължина на колоната, без да бъде забелязан, а подлъжеше ли се да удари само в една точка, то останалата част от колоната мигом щеше да го обкръжи — всяка кохорта беше способна за броени секунди да се престрои в боен ред и на свой ред да отвърне с атака.
И въпреки това всяка вечер заповедта беше една и съща — да се строи лагер. Което означаваше, че трябва да се измерят и отбележат контурите на площ, достатъчна да побере всички хора и животни в армията, да се правят изкопи, достатъчно дълбоки за солидната дървена палисада, да се забият предварително заострените колове, наречени стимули, да се притиснат плътно един към друг, да се издигнат насипи, които да подсилят здравината на набързо построените укрепления. Но направеше ли се всичко това, всички воини, освен часовите, можеха спокойно да се излегнат в палатките и да заспят непробудно, спокойни, че никой враг не би могъл да превземе лагера през нощта или поне не и преди спящите да са се окопитили и приготвили за бой.
Войниците от тази първа по рода си армия, съставена изцяло от пролетарии, сами се кръстиха „мулетата на Марий“, защото пълководецът им ги беше натоварил като мулета. В традиционната римска армия, в чийто състав влизаха само хора със собственост, дори простите войници отиваха винаги на поход, ако не с муле или с магаре, то поне с по един роб, който да им носи багажа. Онези, които не можеха да си позволят лукса да притежават нито едното, нито другото, срещу пари си наемаха място за товар на гърба на чуждото муле или на чуждия роб. Вследствие на това никой не можеше да твърди със сигурност колко каруци се движат заедно с един легион, защото повечето от тях бяха частна собственост и за тях отговаряше само притежателят им. Вследствие, на което пък всяка една „традиционна“ армия се придвижваше много по-бавно и се прегрупираше много по-трудно от африканския корпус на Марий, съставен само от просяци и дрипльовци. Навярно това бе и една от причините в идните шестстотин години Рим да разчита именно на армии от новия тип.
Марий беше дал на пролетариите възможност да вършат нещо полезно и да получават заплата за труда си. Но в желанието си да ги превърне в боеспособна армия, той им направи и куп други услуги, като например тази да отреже горния и долния заоблен край на иначе високите цели пет стъпки римски щитове — толкова големи, че не би могло да се окачат на гърба при всичкия товар, който легионерът трябваше да мъкне със себе си; сега щитовете бяха само три стъпки високи и нито се закачаха за багажа, нито при ходене удряха нещастния пехотинец в глезените.
И така войската се придвижваше в своята десеткилометрова колона право към западните части на Нумидия, войниците пееха с пълно гърло своите бойни песни — хем да изравнят крачка, хем да почувстват какво значи воинска солидарност; всички вървяха заедно, пееха заедно — като една огромна човешка машина, която помиташе всичко по пътя си. По средата на колоната маршируваше самият Марий заедно с целия си щаб, мулетата и каруците, които носеха бойното им снаряжение, и всички заедно пригласяха на войниците; никой от висшите началници не яздеше кон, защото това уморяваше повече от ходенето и ги правеше забележими от километри; за всеки случай обаче всеки от офицерите имаше по едно животно близо да себе си, така че в случай на внезапно нападение генералът да наблюдава сражението от по-високо, а помощниците му — да предават по-бързо заповедите му.