Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Този ден дежурен беше Квинт Серторий, а той най-малко от всички би се оплаквал от подобно задължение. За младежа представляваше истинско удоволствие да разрешава всевъзможните ребуси, които му поставяха снабдяването в армията, дисциплината, етиката и човешките характери, такива каквито му се представяха в това откъснато от цивилизацията място. Колкото по-трудни и отговорни задачи му поставяше Гай Марий, толкова по-голяма наслада извличаше той от изпълнението им. Ако съществуваше боготворене, то тъкмо Квинт Серторий беше боготворящият, а Гай Марий — боготвореният. Ученикът вече знаеше, че иска да прилича на учителя. Нямаше работа, с която Гай Марий да натовари Квинт Серторий и която последният да посрещне с недоволство; затова колкото и всички военни трибуни в армията да изпитваха истинска досада, наложеше ли се да стоят на пост пред палатката на главнокомандващия, Квинт Серторий се отнасяше с нужното уважение и към това си задължение.
Когато се появи онзи лигурийски конник, чиято походка отдалеч издаваше, че е свикнал повече да язди, Квинт Серторий го загледа с нескрито любопитство. Не че видът му предразполагаше — в лице непознатият беше такъв, че само майка му би го нарекла красив, но все пак внимание заслужаваха масивните му гърди, които издуваха плетената ризница, бляскавите шпори, които звънтяха отзад на обувките за езда, и безупречно чистите кожени гащи, стигащи до коленете. Може и да миришеше на кон, но нали това му беше работата? Квинт Серторий не можеше да си представи другояче един конник — задаващият се насреща му беше самото въплъщение на онези люде, които, колкото и да се мият и търкат, пак цял живот ще миришат на коне.
Двамата кръстосаха погледите си и като че ли всеки се понрави на другия.
„Още не е окичен с декорации — каза си Квинт Серторий, — но пък и досега конницата не е имала къде да се отличи.“
„Малко ми се чини млад за тази работа — на свой ред го преценяваше Публий Вагиений, — но дава вид на истински войник… Само дето като на всеки римлянин, и на него му личи, че цял живот е ходил пеш — нямат вкус към конете тия хора, и това си е.“
— Публий Вагиений, от лигурийската конна дружина — представи се новодошлият. — Бих искал да говоря с Гай Марий.
— Какъв чин имаш? — попита Квинт Серторий.
— Прост войник.
— С каква цел идваш при началника?
— Предпочитам да остане в тайна.
— Главнокомандващият — любезно му обясни Квинт Серторий — няма навика да приема прости войници от спомагателните дружини, особено когато не са придружени от никого. Къде ти е трибунът, войнико?
— Той дори не знае, че съм тук — упорстваше Публий Вагиений. — Нали ти казвам, става дума за нещо секретно.
— Гай Марий е зает човек — не отстъпваше Квинт Серторий.
Новодошлият се опря с две ръце на масата пред младия трибун и се наведе толкова близо, че за малко да го усмърти с отровния си дъх на чесън.
— Слушай, млади ми господине. Ти само кажи на Гай Марий, че имам предложение, което ще му е от голяма полза — но да знаеш, че или ще ме приеме лично, или много ви здраве.
С мъка Квинт Серторий се сдържа да не се разсмее и като се стараеше да си придаде възможно най-сериозен вид, стана от стола си и се насочи към входа на палатката.
— Ти, войнико, чакай тук.
Палатката беше разделена на две от кожено платнище, изрязано по средата, за да се получи нещо като врата. Задното помещение представляваше жилището на Гай Марий, а предното — главната му квартира. Именно предното отделение заемаше по-голямата част от палатката, за да могат да се поберат в него масите, сгъваемите столове, купищата военни карти, дървените макети на обсадни машини, с които инженерите разиграваха евентуалното превземане на мулухатската планина, както и леснопреносимите етажерки, в които пълководецът подреждаше цялата си документация.
Гай Марий седеше на куриатния си стол от слонова кост от едната страна на голямата сгъваема маса, която беше превърнал в писалище, от другата страна на масата се бе настанил легатът Авъл Манлий, а между двамата — квесторът Луций Корнелий Сула. По всичко личеше, че точно в този миг са се заловили с най-омразната им работа, която би доставила истинско удоволствие за бюрократите, в чиито ръце беше държавната хазна — проверяваха сметки и се ровеха из счетоводните книги. Квинт Серторий знаеше, че това е само своеобразна предварителна проверка — ако ставаше дума за сериозна ревизия, тримата офицери щяха да повикат поне няколко писари да им помагат.