Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Скоро пътеката свърна рязко надолу и го отведе в друга, по-малка пещера, където обаче охлювите бяха още повече. Отвъд нея Публий Вагиений трябваше да заобиколи надвисналата над кратера канара, да се покатери още известно време, за да излезе откъм задната й страна и внезапно да попадне от охлювския Олимп в охлювския Тартар. Той се закова на място, сетне бързо се скри зад най-близката скала. На по-малко от сто и петдесет метра над него се издигаше вражата крепост. Склонът до нея беше достатъчно полегат, за да може да се изкатери от всеки, дори без пръчка, на която да се подпира, а пък стената на самата крепост беше толкова ниска, че за никого нямаше да е проблем да се хване с ръце за ръба и да се прехвърли от другата страна.
Публий Вагиений бързо-бързо се спусна обратно по охлювската пътека и забави крачка едва в долния край на пещерата, където си направи удоволствието да избере половин дузина от най-едрите охлюви, да ги увие във влажни листа и да ги прибере в пазвата си. Предстоеше му най-трудната част от слизането, което допълнително се усложняваше от скъпоценния товар, но мисълта за вкусния обяд, който щеше да си приготви на другия ден, сякаш го окриляше и той не усети как се озова отново в ухаещата на цветя долчинка, от която беше тръгнал.
Трябваше му само да пийне малко вода и се почувства по-добре; охлювите му бяха меки, прекрасни… Понеже нямаше намерение да ги споделя с никого, Публий Вагиений ги прехвърли от пазвата си в торбата с храната, сложи им малко влажни листа, както и две-три шепи пръст, събрани от долчинката, които специално поръси с вода от меха си, и ги върза добре, за да не се изплъзнат. После ги скри на сенчесто местенце.
На другия ден си устрои царски обяд — беше си донесъл войнишкото канче, в което сложи да се задушат два от шестте уловени охлюва в специално приготвения сос от зехтин и чесън. Ама какви охлюви само! Това, че един охлюв е огромен, съвсем определено не означава, че е по-жилав или по-твърд от обикновените. Големината му просто значеше, че вкусът е по-богат и че човек яде повече с по-малко усилия.
В продължение на шест дни Публий Вагиений изяждаше по два охлюва на обяд. Повтори разходката си до кратера, за да си налови още половин дузина от деликатесите. Но на седмия ден съвестта започна да го гризе. Ако беше свикнал да обръща повече внимание на собствената си личност, щеше лесно да установи връзката между засилването на тези угризения със засилването на болките в стомаха му, които естествено се дължаха на прекаляването с редкия деликатес. Първото, което му мина през ума обаче, беше, че се е проявил като изключителен егоист, че е гадна ментула и че не е трябвало да крие подобни вкуснотии само за себе си, когато има толкова добри приятели в дружината. Чак след това си даде сметка, че благодарение на лакомията си е открил неизвестен път към върха на планината.
В продължение на още три дни Публий Вагиений изпитваше жестоки душевни терзания, докато най-накрая силна атака на гастрит съвсем му уби апетита за охлюви и го накара да се разкайва, че се поддал на изкушението. Това го накара да вземе някои важни решения.
Но той не благоволи да докладва за откритието си на дружинния си командир. Искаше да говори направо с главнокомандващия.
Палатката на последния, заедно с пилона със знамето, се намираха точно до широката празна площадка в центъра на лагера — там, където се пресичаха вия претория, свързваща главния със задния вход, и вия принципалис, свързваща двата странични. Под платнището от здрава и непромокаема животинска кожа, опъната върху дървена конструкция, Гай Марий едновременно спеше и събираше щаба на армията, за да дава заповедите си. Докато почиваше или обсъждаше предстоящите задачи с помощниците си, под широкия навес пред входа се поставяха стол и маса и на пост заставаше дежурният за деня военен трибун. Негово задължение беше да посреща всички войници, които имаха нещо да доложат на началника, да прецени кои от тях си заслужават да бъдат приети лично от него и кои да се препратят другаде — в зависимост от случая. От двете страни на входа стояха двама стражи, наглед полузаспали, но всъщност през цялото време нащрек, за които единственото занимание през целия ден беше да слушат разговорите между дежурния трибун и дошлите да търсят главнокомандващия.