Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
С упорството на прасе, ровещо за трюфели, Публий Вагиений се впусна по следите, които обонятелният му орган беше напипал така неочаквано, и заизкачва скала след скала в търсене на мечтаното охлювско убежище. Откакто миналия септември беше пристигнал в Африка с Луций Корнелий Сула, не бе имал възможност да вкуси един-единствен охлюв. Открай време се знаеше, че африканските охлюви са най-вкусните, но досега не бе успял да открие къде живеят, а всички охлюви, които се появяваха на пазара в Утика или Цирта, отиваха право на масата на военните трибуни и висшите легати или биваха натоварени директно на корабите за Рим.
Надали нормален човек би се отдалечил толкова навътре в планината, но в името на своите охлюви Публий Вагиений беше готов на всичко. Затова и тъкмо нему се падна честта да попадне в своеобразната шахта, която се отваряше в склона на вулкана, и от която преди милиони години се бяха издигали пари. Погледнат отстрани, стръмният базалтов склон напомняше плътна стена, и ако мъжът не беше следвал толкова плътно носените от вятъра миризми, нямаше да се натъкне на този страховит кладенец. Наслагвалият се с хилядолетия прах отдавна беше засипал отвора към недрата на земята и дъното на огромния процеп в снагата на вулкана се беше изравнило със земята, а откъм подветрената му страна продължаваха да се натрупват носените от ветровете пясъци и камънак. Те обаче оставяха достатъчно широк отвор да се провре човек и да застане в дъното на шахтата. Което и стори Публий Вагиений. Озова се на дъното на огромна кръгла дупка, шест метра широка и шейсет метра висока. Отгоре проблясваше синьо парче небе. Стените на кладенеца бяха почти отвесни и на пръв поглед невъзможни за изкачване от обикновен човек. Но не и от планинец като него. Примамван от аромата на охлюви, той дори не се замисли, преди да се закатери по убийствения склон. Не можеше да се отрече, че изкачването се оказа трудна работа, но пък и никъде смелчагата не се оказа в безнадеждно положение.
Достигнал върха на кладенеца, той се озова на ръба на кратер, който достигаше в най-широката си част петдесетина стъпки. От мястото си Публий Вагиений можеше ясно да определи местоположението си. Намираше се на ръба на отдавна изстинал вулкан. Откъм северната си страна чашата на кратера се беше разцепила — всъщност всичко наоколо беше само застинала лава, а за милионите години, откакто вулканът беше престанал да действа, някогашната планина буквално беше отнесена от природните стихии. Ръбът на кратера тънеше в благотворна влага, която се просмукваше отвсякъде. Тук-там тънки струйки вода се плъзваха по ръба на кладенеца и се губеха надолу, но отдалеч се забелязваше как в една точка на широкото гърло на чашата се е образувала голяма цепнатина и потоци вода се изливат от нея, за да се спуснат по стръмните склонове на планината. Над кратера, на височина от тридесетина метра, заплашително се беше надвесила огромна канара, а точно под нея скалата се беше подронила под въздействието на влагата и образуваше пещера със стени, покрити с мъх, папрат и острица; на едно място се виждаше как под огромната тежест на планината от скалата се просмуква вода, тихо ромоляща между камъните, преди да се изгуби отвъд ръба на кратера. Явно, че именно тук се криеше тайната защо тъкмо от северната страна на планината тревата беше толкова сочна и зелена.
Там, където разтваряше своята огромна паст пещерата, преди време се бяха струпвали тонове кал. За опитен планинар като Публий Вагиений не беше трудно да се увери, че след време базалтът под надвисналата канара няма да издържи на огромната тежест и тя с грохот ще се стовари в зиналия кратер, погребвайки всичко под себе си.
Голямата пещера беше истинско свърталище на охлюви, пък и как иначе с постоянната влага, която охлаждаше и освежаваше въздуха както никъде другаде из тези сухи земи. Растителността, която покриваше стените й, неизброимите насекоми, които студът убиваше и които служеха за храна на охлювите, благотворната сянка и най-вече онзи издигащ се над ръба на кратера скалист връх, преграждащ пътя на ветровете, всичко това създаваше идеални условия за живот на Вагиениевите любимци.
И наистина, наоколо гъмжеше от охлюви, и то не обикновени, каквито Публий Вагиений беше ял с десетилетия, а по-особени — или обонянието му бе започнало да му изневерява. Когато обаче най-сетне спря погледа си на един от тях, зяпна от удивление. Само черупката беше голяма колкото дланта му! Сетне забеляза втори, трети, цели дузини. Скоро дузините се превърнаха в стотици, с всевъзможни големини — като се почне от дължината на един пръст и се свърши с дължината на протегната ръка. Без да вярва на очите си, той влезе навътре в пещерата, изследвайки всяка педя от нея, докато накрая се оказа в другия й край, откъдето започваше пътека нагоре по планинския склон. „Не змийска, а охлювска пътека“ — каза си и без да се замисли, продължи нататък.