Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
— Гай Марий, съжалявам, че ви прекъсвам работата — предпазливо се обърна към главнокомандващия Серторий, но нещо в гласа му накара и тримата мъже да вдигнат глави от сметките и да го изгледат изпитателно.
— Няма нищо, Квинт Серторий. За какво става дума? — усмихна се Марий.
— Ами, може да се окаже и чиста загуба на времето ви, но току-що дойде един войник от лигурийската конница, който настоява да се види лично с Гай Марий, но не благоволява да ми каже защо.
— Войник от лигурийската конница — повтори бавно Марий. — И какво има да ми съобщи трибунът му?
— Не е трибунът, той дори не се е консултирал с него.
— Аха, значи, голяма тайна… — не откъсваше поглед от лицето му. — Защо мислиш, че трябва да приема този човек, Квинт Серторий?
Младежът плахо се усмихна.
— Ако наистина можех да ти отговоря, значи тази работа е твърде лесна за мен. Право да си кажа, нямам представа. Но… не знам, може би греша… мисля, че ще е добре да го приемеш, Гай Марий. Някакво вътрешно чувство ми го подсказва.
Марий остави листа, който държеше, върху другите и му рече:
— Добре тогава, покани го да влезе.
Дори срещата с висшето началство не разколеба увереността на Публий Вагиений. За миг той спря, докато очите му свикнат със сумрака в палатката, но по лицето му не се изписа ни най-малко смущение.
— Това е Публий Вагиений — представи го Серторий и понечи да се върне на поста си.
— Стой тук — спря го Марий. — Е, сега, Публий Вагиений, какво толкова важно имаш да ми кажеш?
— Много неща — спокойно му отвърна той.
— Ами тогава давай!
— Всичко, когато му дойде времето! — невъзмутимо го пресече Публий Вагиений. — Работата е там, че не знам откъде да започна. Дали с информацията, която имам, или с деловото предложение, което мога да ви направя?
— Едното свързано ли е пряко с другото? — попита Авъл Манлий.
— Във всяко отношение.
— Тогава нека чуем първо деловото ти предложение — подкани го Марий с безизразно лице. — Обичам загадките.
— Охлюви — обясни с една-единствена дума Публий Вагиений.
Четиримата римляни го изгледаха учудено, но никой не проговори.
— Моето делово предложение — започна той — са охлювите. Но не обикновени охлюви, а най-големите, най-сочните, каквито сте виждали някога!
— И затова ли смърдиш на чесън? — обади се Сула.
— Да, не мога да ги ям без чесън.
— И какво общо имаме ние с тези охлюви? — чудеше се Марий.
— Искам концесия — мина по същество Вагиений, — както и да ме свържете с хора в Рим, на които да пласирам стоката си.
— Разбирам. — Марий изгледа Манлий, Сула и Серторий. Никому не беше до смях. — Добре, имаш я твоята концесия, предполагам, че някой от нас ще успее да те свърже, с когото трябва. А сега каква информация си научил, която да ни е от полза?
— Открих път до крепостта.
Сула и Авъл Манлий чак подскочиха.
— Открил си път до крепостта? — повтори бавно Марий.
— Точно така.
Марий се изправи.
— Ще ми го покажеш, нали?
Но Публий Вагиений не беше склонен да бърза.
— Ще ти го покажа, Гай Марий, ще ти го покажа! Но не и преди да сме свършили с охлювите ми.
— Не мислиш ли, че те могат да почакат? — изгледа го леко заплашително Сула.
— Не, Луций Корнелий, не могат! — възрази му Публий Вагиений, с което искаше, освен другото да покаже, че знае поименно цялото висше командване. — Работата е там, че пътят към върха на планината минава точно през участъка с охлювите. А този участък си е само мой! Да знаехте само какви охлюви има там! Най-хубавите в цял свят. Ето, вижте!
И той развърза торбичката си, която дотогава беше висяла напряко на дългия му кавалерийски меч, отвори я и внимателно извади черупка от охлюв, дълга не по-малко от двайсет сантиметра, която постави върху писалището на Марий.
Всички мълчаливо впериха погледи в странния предмет. Плотът на масата беше хладен и гладък, така че след минутка-две охлювът се размърда — очевидно беше гладен. Сетне плахо се показа. Отначало представляваше безформена маса от лигава плът, после от едната страна полека-лека се оформи нещо като опашка, която предпазливо опипваше повърхността на масата, а от другата сякаш из нищото изникнаха рогцата. След като се преобрази, охлювът лакомо се нахвърли върху листата, в които Публий Вагиений го беше увил.
— Това се казва охлюв! — възкликна възхитен Гай Марий.
— И аз така мисля — съгласи се смаяният Квинт Серторий.