Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

Както винаги, така и сега, пробуждането на африканската пролет — топла, уханна и най-вече суха — доведе и до осезаемо раздвижване в лагерите. Всеки грижливо проверяваше оръжието и доспехите си за предстоящите походи, предвидливо написваше завещанието си, за да го предаде навреме на писарите в легиона, ризниците се смазваха и лъскаха, мечовете и ножовете се наточваха, шлемовете се подплатяваха отвътре, за да не изгорят главата на войника, когато се нажежат от слънцето, сандалите биваха подлагани на щателна проверка не трябва ли някъде да се забие нов гвоздей, туниките се преправяха, ако се окажеха отеснели или твърде широки, и най-накрая всичко онова, което нямаше начин да бъде поправено и върнато в употреба, се връчваше на центурион, който изваждаше от склада желаната вещ.

През зимата от Рим беше пристигнал квесторът на хазната, който носеше заплатите на легионите, и писарите се видяха натоварени с повече работа от обикновено — трябваше да направят всички необходими сметки и лично да наблюдават правилното разпределение на парите. Тъй като всички в армията му бяха неплатежоспособни, Марий беше организирал две спомагателни каси, за които всеки легионер отделяше част от заплатата си — в едната парите служеха да заплащат приличното погребение за всеки умрял по време на войната, но не и на бойното поле, за загиналите при сражение грижата поемаше държавата, а в другата те се събираха на своеобразни влогове, с които никой не можеше да разполага преди уволнението си.

Всички в африканската армия знаеха, че в годината, когато консул щеше да бъде Цепион, от тях се очакваха големи дела, но само сред най-висшето началство имаха представа какви точно ще трябва да бъдат те. Най-напред дойде заповед легионите да се построят за „лек“ марш, което означаваше, че няма да се вземат хилядите волски коли обоз, а само каруци, теглени от мулета, които да се движат достатъчно бързо, за да не изостават от маршируващите войници, и всяка вечер да пренощуват в един лагер с основните сили. Но това означаваше, че всеки войник е длъжен да носи на гърба си цялата си екипировка. За опитните вече легионери това не представляваше голяма грижа — всеки си беше набавил по една здрава разклонена пръчка, на която окачваше следното: на едно място всички тоалетни принадлежности, дрехите за смяна, чорапи, чифт дълги вълнени гащи, както и няколко дебели кърпи, които се слагаха на врата, под бронята, за да не убива, всичко това, загърнато във войнишкото одеяло и още веднъж в специално кожено покривало; в отделна кожена торба се прибираше сагумът — дебелото, кръгло наметало; на трето място държаха храна за най-малко три дни, нож, канче и мях с вода; на всеки се полагаше да носи още по един предварително отсечен и издялан кол за лагерната палисада, по едно кожено ведро за вода, по една плетена кошница, по един трион и по един сърп; освен това всички вещи, свързани с почистването и поддържането на оръжието и доспехите. Всеки легионер носеше щита си, загърнат в мека ярешка кожа, провесен на гърба си, под тоягата с багажа, а шлема си, след като първо му махнеше дългия плюмаж от боядисани конски косми — или окачен на тоягата от онази страна, от която по-малко щеше да натежи, или провесен пред дясното си рамо, или, ако се очакваше внезапно нападение, го поставяше на главата. Войникът никога не сваляше бронята си по време на поход, което имаше и своята добра страна — десеткилограмовата й тежест не отиваше цялата върху и без това претоварените му рамене, ами благодарение на каишите, които силно се пристягаха около кръста, пренасяше теглото повече върху хълбоците. От дясната страна на пояса стоеше мечът, прибран в ножницата, от лявата — бойната кама, и тя в канията. И с двете оръжия легионерът не биваше да се разделя за нищо на света. В подобни случаи обаче двете копия, които му се полагаха, се носеха от добитъка.