Пан Володиовски

— Дано даде Бог и да остане, при все че ще ни разделят морета!

— Тогава какво?

— Нищо повече! Нищо повече! — Ти пита ли я?

— Остави ме на мира, ваша милост! И така ми е тъжно, че заминавам!

— Кетлинг, искаш ли, докато е време, да я попитам и аз?

Кетлинг помисли, че щом Кшиша така много желаеше техните чувства да останат скрити, може би ще бъде доволна, ако й се яви възможност да ги отрече открито, затова отговори:

— Уверявам те, ваша милост, че нищо не ще излезе от това и сам аз съм толкова уверен, та сторих всичко, за да избия от главата си това чувство, но ако ваша милост очакваш чудо, попитай я!

— Ха! Щом ти си я избил от главата си — каза пан Заглоба с известна горчивина, — тогава наистина няма какво да се прави. Но позволи ми да ти кажа, че те смятах за по-установен кавалер.

Кетлинг стана, протегна трескаво двете си ръце нагоре и отговори с необикновена за него буйност:

— Какво ще ми помогне, ако пожелая някоя от ония там звезди? Нито аз мога да отлетя при нея, нито тя да слезе при мене! Горко на тия, които въздишат по сребърната луна!

Но пан Заглоба също кипна и засумтя. Някое време дори не можеше да говори, а щом овладя яда си, така отвърна с прекъслечен глас:

— Драги мой, ти не ме прави мене на будала и ако искаш да ми кажеш причините, казвай ги като на човек, който се храни с хляб и месо, а не с лудо биле… Защото ако аз бих се побъркал сега и си кажех, че тая ми шапка е луната, която не мога да достигна с ръка, тогава бих тръгнал с гола чутура по града и студът би ми хапал ушите като куче. Аз не воювам с такива основания… Това само зная, че момичето се намира през три стаи оттук, че яде, пие; че като върви, трябва да си движи краката; че при студ носът й се зачервява, а при жега й е горещо; че когато я ухапе комар, я сърби и че само по това може би прилича на луната, че няма брада. Но ако приказваме, както приказваш ти, може да се каже също, че ряпата е астролог. А що се отнася до Кшиша, ако не си опитал, ако не си питал, това е твоя работа, но ако си възбудил любов у девойката, а сега заминаваш, като си казваш „луна“, тогава можеш да нахраниш с каквато си щеш храна своята честност и разум. Така да знаеш!

На това Кетлинг отговори:

— От тая храна, с която се храня, не ми е сладко, а ми горчи в устата. Заминавам, понеже трябва; няма да попитам, тъй като няма за какво. Но ти, ваша милост, ме съдиш криво… Бог вижда колко криво!

— Кетлинг! Аз зная, че си почтен човек, само че не мога да разбера тия ваши маниери. На моето време човек отиваше при девойката и й казваше в очите горе-долу това: „Ако искаш, ще живеем един с друг, не щеш ли, тогаз търси си друг!“ И всеки знаеше какво трябва да прави… А който беше тъпоглав и не смееше сам да говори, изпращаше някой по-сладкодумен от него. Предложих ти и пак ти предлагам. Ще отида, ще й говоря, ще ти донеса респонс, а ти според това или ще заминеш, или ще останеш…