Хипнотизаторът

Юна вече е набрал номера на полицията.

— Здрасти, Аня. Да, и на теб. Виж, трябва ми телефонен номер и адрес на жена на име Шарлот Седершьолд. Живее в Стоксунд или поне е живяла там. Да, благодаря. Добре, чакай — казва той, изважда химикалка и пише върху една касова бележка. — Много ти благодаря.

Включва ляв мигач и отново излиза на платното.

— Още ли живее там? — пита Ерик.

— Не, но все пак имаме късмет — казва той. — Живее близо до Римбо.

Ерик усеща как стомахът го присвива от притеснение. Не знае защо, преместването й от Стоксунд го плаши, може би трябва да го тълкува обратно.

— Замъка Хюсби сетери — казва Юна и пъха някакъв диск в уредбата.

Промърморва нещо, че това е музиката на майка му, и внимателно увеличава звука.

— Сайа Варюс — извиква той.

Поклаща тъжно глава и запява:

— Там-там-та-та-ти-тум…

Тъжната музика ехти в цялата кола. Когато песента свършва, остават мълчаливи за момент, после Юна с почти изненадан глас казва:

— Вече не обичам финландска музика.

Той се прокашля няколко пъти.

— Песента беше хубава — казва Ерик.

Юна се усмихва и му хвърля бърз страничен поглед:

— Мама е била там, когато е станала кралица на тангото в Сейнейоки…

Когато излизат от широкия и натоварен път към Нортелйе и завиват по път 77 при Сетуна, върху колата се излива силен дъжд, смесен със сняг. На изток се смрачава и фермите, които подминават, бавно потъват в сумрака.

Юна почуква с пръсти по таблото. Сгорещеният въздух излиза със свистене от парното. Ерик усеща как краката му стават влажни от странния въздух в колата.

— Да видим сега — казва Юна на себе си и продължава през малкото населено място и после направо по тесен път покрай заскрежените полета. В далечината зад висока ограда се вижда голяма бяла къща.

Паркират пред отворените врати на оградата и изминават пеша разстоянието до къщата. Млада жена с кожено яке заравнява чакълената пътека. Тя изглежда уплашена, когато те се приближават. Около нея тича един голдън ретривър.

— Шарлот — извиква жената. — Шарлот.

Зад голямата къща излиза жена, влачеща черен найлонов чувал след себе си. Облечена е в розов пухен елек, дебел сив пуловер, износени дънки и гумени ботуши.

Шарлот — мисли си Ерик. Това наистина е Шарлот.

Няма я стройната, сдържана жена с елегантни дрехи и добре поддържана, къса прическа. Жената, която върви към тях, изглежда съвсем различно. Косата й е дълга, съвсем посивяла и сплетена на дебела плитка. Лицето й, осеяно с малки бръчки, е без никакъв грим. По-красива е от всякога — мисли си Ерик. Когато го вижда, лицето й пламва. Отначало изглежда напълно смаяна, а после се усмихва широко.

— Ерик — казва тя и гласът й е непроменен: дълбок, изразителен и топъл.

Пуска чувала за боклук и хваща ръцете му.

— Ти ли си? Колко прекрасно е да те видя отново.