Предани [calibre 1.48.0]

Явно съм била съвсем отчаяна за информация – и за някакво действие, – за да ида в

контролната зала при Зоуи по-късно същата сутрин. Тя говори с ръководителя на залата

за някаква среща с Дейвид, а аз стоя и се взирам в нея с упорство, твърдо решена да не

видя както има на мониторите. Имам чувството, че само един поглед към тях ще да ме

залепи към камерите и няма да мога да откъсна очи. Ще се загубя в стария си свят,

защото не зная какво да правя в новия.

Когато Зоуи свършва разговора си, твърдото ми решение да не поглеждам към

мониторите отива по дяволите. Не мога да контролирам любопитството си и приковавам

очи към големия екран над бюрата. Евелин седи на леглото си и гали нещо, поставено на

нощното ѝ шкафче. Приближавам се да видя какво е, а жената зад бюрото ми казва:

– Това е стаята ѝ. Следим я денонощно.

– Можете ли да я чуете?

– Да, ако увеличим звука. Но по принцип не го пускаме често. Трудно се издържа на

толкова много говор по цял ден.

– Какво е това, което гали?

– Някаква статуетка, не знам – свива рамене жената. – Но я гледа от доста време.

Разпознавам я – видях я в стаята на Тобиас, когато спах при него след провалената ми

екзекуция в централата на Ерудитите. Беше статуетка от синьо стъкло с абстрактна

форма, напомняща на течаща вода.

Докосвам с пръсти брадичката си и се опитвам да си спомня. Тобиас ми беше казал, че

Евелин му подарила тази статуетка, когато бил малък. Нещо като предизвикателство към

баща му, който не одобрявал безполезни и красиви предмети. Тогава не обърнах

внимание, но сега разбирам, че тази статуетка означава нещо важно за нея, след като си