Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Срещахте ли се с Джак?
— Не, той беше приятел на Тери.
— Тери хомосексуалист ли е? — неочаквано попита детективът.
— Ами, не мисля. Не съвсем. Той беше малко… объркан за себе си.
— Къде е Тери сега?
— В Ла Джола. Поне оттам получих последното му писмо. Надявал се да започне работа в някакъв хотел. Не изпрати адрес. Той е малко незрял, но е добро момче. Всички го харесват.
— Имал ли е неприятности с властите?
— Доколкото знам, не.
— Употребява ли наркотици?
— Доколкото знам, не. Може би пуши по малко трева като всички останали.
— Кога напусна Палм Спрингс?
— Не знам. Предполагам, че преди малко повече от година.
— Ако ви се обади или ви пише, предайте му, че искам да говоря с него. Ще ви дам служебния си телефон. Веднага ще го свържат с мен.
През това време Ото Стрингър довърши второто си питие, опитвайки се да отбягва погледа на един двойник на Харлан Пенроуд, който седеше от неговата страна и пиеше „Маргарита“, докато по радиото на Палм Спрингс свиреха стари песни.
Мъжът се опита да погледне Ото право в очите и изпя в един глас с певеца:
— „Сега е моментът! Съдбата ме зове!“
Ото бързо отмести поглед и си поръча още едно двойно питие, независимо от СПИН-а, когато в бара влезе Харлан.
— Попаднах на нещо! — задъхано прошепна той.
— Онзи тип също — каза Ото и посочи имитатора. — Вероятно е на хероин. Е, как е животът на тайния агент?
— Тери Кинсейл е отсъствал от града, но сега се е върнал! В събота вечерта е бил в онзи бар!
След няколко минути пристигна и Сидни и започна да сравнява информацията си с Харлан, а обожателят на Ото се отказа от ухажването и запя на един псевдокаубой в мръсни джинси, който си поръча две бири веднага щом седна.
— Утре ще проверим в полицията в Палм Спрингс и ще видим дали Тери Кинсейл се опитва да се регистрира за работа в някой хотел. А през това време, нека да не вдигаме шум, Харлан. Тери е напуснал Палм Спрингс по времето, когато Джак е бил убит, ето защо това може да доведе до нещо.
— Ще умра от вълнение! — извика Харлан. — Но ще мълча като риба. Къде ще вървим сега?
— Ото и аз трябва пак да отидем в Минерал Спрингс.
— Така ли? — попита Ото.
— Добре. Никога не съм ходил там — каза Харлан.
— Имаш ли нещо против, ако довечера се помотаеш из педерастките барове, Харлан? Разпитай за Тери. Може да научиш нещо.
— И още как — измънка Ото.
— Може дори да се натъкнеш на Тери. Ето, това би трябвало да е достатъчно. — Сидни даде на иконома четири двадесетдоларови банкноти. — После се прибери с такси.
— Добре — съгласи се Харлан, — но утре ще ми кажете върху какво ще работим. Ако знаех, че ще идваме тук, нямаше да се облека като агресивен педераст.
— Утре ще ти се обадим — рече Сидни и двамата с Ото оставиха Харлан да си допие питието.
— Пак ще ходим в Минерал Спрингс, така ли? — попита Ото, когато потеглиха.
— Да го разгледаме нощем. Говоря сериозно.
— Какво има да гледаме в един такъв малък град?
— Искам да видя пътя, по който Джак е минал по време на последното си пътуване. Да видя как изглежда нощем.
— Защо?
— Не знам.
— Тогава защо ще го правиш?
— Може да ни хрумне нещо.
— Какво?
— Знам ли. Няма друг начин да се работи по разкриване на престъпление. Така съм обучен.
— Знаеш ли какво, Сидни, мисля, че от мен никога няма да излезе добър детектив, разследващ убийства. Може да ми обясниш как се действа в случай на обир или на нещо друго.
— Ще станеш добър детектив по убийствата, Ото, след като приключа с теб.
— „Сега е моментът! — неочаквано запя Ото. — Съдбата ме зове!“
— Само така, синко. Голфът е загадка, но убийството не е. Гледай на престъплението така, както гледаш на пустинята. Тя се променя с всяка изминала минута. Същото е и с престъплението. Но трябва да можеш да съзираш промените.
— Надявам се, че тази вечер в чилито ми няма да има паяк. По всичко личи, че ще вечеряме в клуб „11-99“.
Долината Коачела се е образувала преди двадесет милиона години. Огромният разсед Сан Андреас се спуска по планините от северната им страна. Планините Сан Хасинто и Санта Роса, които отчасти предпазват долината, са много по-млади от съседната Сан Бернардино — не толкова заоблена и по-внушителна за човешкото око. Дъното на Солтън Сий се намира на дълбочина осемдесет метра под морското равнище, само няколко метра по-високо от Долината на смъртта. Денем долината изглежда безжизнена и негостоприемна, но нощем пустинята е съвсем различна.