Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
— Мислите ли, че това е светотатство? — питам аз.
— Съвсем не, скъпа госпожо — отговаря ми той, размахвайки дръзко една нещастна равиола над купичката си, — съвсем не, мислите ли, че бих поръчал копие на Микеланджело, за да го окача във вестибюла си?
— Трябва да топите макароните в този сос — добавя той и слага плетена чиния, пълна с въпросните макарони, и великолепна синьо-зелена купа, от която се носи аромат на… фъстъци. Това е „залу рамен“, студени макарони с леко подсладен сос. Кажете ми дали ви харесва?
И той ми подава голяма ленена салфетка.
— Има опасност от странични ефекти, пазете си роклята.
— Благодаря — казвам аз.
И кой знае защо, добавям.
— Тя не е моя.
Поемам дълбоко дъх:
— Знаете ли, живея сама от много отдавна, никога не излизам. Мисля, че съм малко… дива.
— Една много цивилизована дивачка — усмихва се той.
Вкусът на макароните, потопени във фъстъчен сос, е божествен. В замяна на това не мога да се закълна дали роклята на Мария е в добро състояние. Не е много лесно да потопиш един метър макарони в полутечен сос и да ги глътнеш без никакви щети. Но тъй като господин Озу лапа своите много умело, но и доста шумно, аз се отпускам и всмуквам радостно дългите лентички.
— Наистина — казва ми господин Озу. — Не е ли фантастично? Котаракът ви се казва Леон, моите котки Кити и Левин, и двамата обичаме Толстой и холандската живопис и живеем на едно и също място. Каква е вероятността това да се случи?
— Не трябваше да ми подарявате онова великолепно издание, нямаше нужда.
— Скъпа госпожо — казва той, — зарадвахте ли се?
— Да — казвам аз, — много се зарадвах, но и малко се уплаших. Знаете ли, държа да бъда дискретна, не искам хората в кооперацията да разберат…
— … каква сте? — допълва той. — Но защо?
— Не обичам неприятностите. Никой не иска портиерка с претенции.
— Претенции ли? Но вие нямате претенции, а вкусове, познания, качества!
— Обаче съм портиерка! Освен това нямам образование, не съм от същия свят.
— Хубава работа! — казва господин Озу точно като Мануела, повярвайте ми, и това ме разсмива.
Той повдига въпросително вежда.
— Това е любимият израз на най-добрата ми приятелка — обяснявам аз.
— И какво казва най-добрата ви приятелка за вашата… дискретност?
Бога ми, не знам.
— Вие я познавате, казва се Мануела.
— А, госпожа Лопес ли? — казва той. — Тя ли е приятелката ви?
— Тя е единствената ми приятелка.
— Тя е голяма дама — казва господин Озу, — истинска аристократка. Виждате ли, не само вие опровергавате социалните норми. Какво лошо има? Та ние живеем в XXI век, по дяволите!
— Какви бяха родителите ви? — питам аз, леко ядосана от толкова малко съобразителност.
Може би господин Озу си въобразява, че привилегиите са изчезнали със Зола.
— Баща ми беше дипломат. Не познавам майка ми, починала е малко след раждането ми.
— Съжалявам.
Той прави жест с ръка, който означава: било е толкова отдавна.
Продължавам мисълта си.
— Вие сте син на дипломат, аз съм дъщеря на бедни селяни. Дори е немислимо, че вечерям у вас.
— Все пак — казва той — сега вие вечеряте тук.
И добавя с много мила усмивка:
— И ми оказвате голяма чест.
После разговорът продължава все така добродушно и естествено. Говорим последователно: за Ясуджиро Озу (далечен роднина), за Толстой и Левин, които косят ливадата със селяните, за изгнанието и несломимостта на културите и много други теми, които въодушевено и в безпорядък обсъждаме, наслаждавайки се на последните аршини макарони и най-вече на невероятната еднаквост на нашия начин на мислене.
Идва момент, когато господин Озу казва:
— Бих желал да ме наричате Какуро, все пак това е само мое име. Ще се разсърдите ли, ако ви казвам Рьоне?
— Ни най-малко — казвам аз и наистина го мисля.
Откъде у мен тази внезапна лекота в общуването?
Сакето, което приятно размеква мозъка ми, прави този въпрос ужасно неналожителен.
— Знаете ли какво е азуки? — пита Какуро.
— Хълмовете на Киото — усмихвам се аз на този далечен спомен.
— Какво — пита той.
— Хълмовете на Киото имат цвета на азуки — казвам аз, опитвайки се все пак да говоря ясно.