Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
За миг се съсредоточавам върху тази информация, тя си пробива мъчително път до центровете, които трябва да я обработят.
Завъртвам топката в другата посока.
Вратата се отваря.
Confutatis спира моментално. Приятни струи тишина обливат признателното ми тяло.
— Аз… — казвам на господин Озу, защото това е той — аз… Ами… Знаете ли… Реквиемът?
Трябваше да кръстя котарака си Безсинтаксис.
— О, обзалагам се, че сте се уплашили! Трябваше да ви предупредя. Това е японска мода, която дъщеря ми пожела да въведе тук. Когато пускате водата в казанчето, зазвучава музика, така е по-… хубаво, разбирате ли!
Разбирам най-вече, че сме в коридора пред тоалетната и се намираме в ситуация, пред която бледнеят всички канони на комичното.
— Аха… — казвам аз. — Е, да, изненадах се (и премълчавам всичките си грехове, които излязоха наяве).
— Не сте първата — казва господин Озу любезно и — дали? — със сянка на насмешка върху горната си устна.
— Реквием… в тоалетната… е изненадващ… избор — отговарям аз, за да си възвърна самообладанието, незабавно ужасена от насоката, която давам на разговора, докато все още не сме излезли от коридора и стоим един срещу друг с отпуснати ръце и несигурни от изхода му.
Господин Озу ме гледа.
Аз го гледам.
Нещо се пречупва в гърдите ми, траква нахално като човка, която бързо се отваря и затваря. После безсилна присъствам на лекото треперене, което разтърсва торса ми. Сякаш нарочно същото потрепване раздвижва и рамената на моя събеседник.
Гледаме се с колебание.
После някакво леко и съвсем слабо ха-ха-ха излиза от устата на господин Озу.
Усещам, че същото приглушено, но неудържимо ха ха ха се надига в собственото ми гърло.
И двамата правим ха-ха-ха тихо, като се гледаме недоверчиво.
После ха-ха-ха-то на господин Озу се засилва.
Моето ха ха ха заприличва на сигнал за тревога.
Продължаваме да се гледаме, изтласквайки от дробовете си все по-мощни ха-ха-ха. Всеки път, когато те затихват, ние се споглеждаме и се впускаме в нова серия. Коремът ми е изтръпнал, господин Озу се залива в сълзи.
Колко време сме се смели така пред вратата на клозета? Не знам. Но достатъчно дълго, за да изчерпаме силите си. Пускаме още няколко изтощени ха-ха и след това по-скоро от умора, отколкото от насита, възвръщаме сериозността си.
— Да се върнем в салона — казва господин Озу, който пръв е преминал финалната линия на поемането на дъх.
15
Една много цивилизована дивачка
— С вас човек не може да скучае — е първото нещо, което господин Озу ми казва, след като се връщаме в кухнята и докато аз, седнала на табуретката, сърбам топлото саке, което не намирам за нещо особено. — Вие сте необикновена личност — добавя той, като плъзва към мен купичка, пълна с равиоли, които не изглеждат нито пържени, нито варени на пара, а по малко и от двете.
— Това са гиози29 — уточнява той.
— Не е вярно — отговарям аз. — Мисля, че съм съвсем обикновена. Портиерка съм и животът ми е образец за баналност.
— Портиерка, която чете Толстой и слуша Моцарт — казва той. — Не знаех, че това е характерно за вашата гилдия.
И той ми намига. Седнал е, без много да се церемони, от дясната ми страна и с пръчиците е наченал своята порция гиози.
Никога през живота си не съм се чувствала толкова добре. Как да ви кажа? За първи път усещам пълно доверие, въпреки че не съм сама. Дори с Мануела, на която бих поверила живота си, не изпитвам това усещане за абсолютна сигурност, родено от увереността, че се разбираме. Да повериш живота си не е като да разкриеш душата си и макар да обичам Мануела като сестра, не мога да споделя с нея малкото смисъл и вълнение, което моят неуместен живот успява да открадне от света.
Ям с пръчици гиози, пълнени с кориандър и ароматично месо и отдавайки се на едно стъписващо спокойствие, бърборя с господин Озу, сякаш винаги сме се познавали.
— Човек има нужда от развлечение — казвам аз, — ходя в градската библиотека и заемам всякакви книги.
— Обичате холандската живопис, нали? — пита той и, без да изчака отговора, добавя: — Ако ви дадат възможност да избирате между холандската и италианската живопис, коя ще спасите?
Спорим в рамките на фалшива словесна схватка, при която аз с удоволствие се възхищавам от четката на Вермеер, но много бързо се оказва, че сме на едно мнение.
29
Японски пелмени, — Б.пр.