Елегантността на таралежа

— Това е от някакъв филм, нали?

— Да, от Сестрите Мунаката, съвсем накрая.

— О, гледал съм го много отдавна, но не си спомням добре.

— Не помните ли камелията върху мъха на храма?

— Не, нищо не помня. Но вие ме накарахте да пожелая пак да го видя. Имате ли нещо против да го гледаме някой ден?

— Имам касетата и още не съм я върнала.

— Може би този уикенд.

— Имате ли видео?

— Да — усмихва се той.

— В такъв случай може. Но ще ви предложа следното: ще гледаме филма в неделя следобед и аз ще донеса сладкиши за чая.

— Съгласен — отговаря Какуро.

И вечерта напредва, докато ние продължаваме да говорим, без да се интересуваме от логиката и времето, като сърбаме безконечно билков чай със странен вкус на водорасли. Нищо чудно, че трябва отново да се срещна със снежнобялата тоалетна чиния и слънчевия мокет. Избирам копчето с един лотос — вече съм наясно — и понасям атаката на Comfutatis със спокойствието на великите посветени. Стъписващото и великолепното с Какуро Озу е, че той съчетава младежки възторг и наивност с вниманието и добронамереността на голям мъдрец. Не съм срещала такова отношение към света; струва ми се, че той го разглежда със снизхождение и любопитство, докато хората, които познавам, го възприемат с недоверие и любезност (Мануела), наивност и добродушие (Олимп) или арогантност и жестокост (останалият свят). Смесицата от желание, прозорливост и великодушие представлява необичаен и превъзходен коктейл.