Елегантността на таралежа

— Да — казвам аз.

— Добре — казва Палома и все така стои пред мен.

Това е много интересно.

Тя стои и ме гледа спокойно, без да помръдне, с ръце отпуснати до тялото и с полуотворена уста. Има тънки плитчици, очила с розови рамки и много големи светли очи.

— Мога ли да ти предложа едно какао? — питам аз по липса на други идеи.

Тя кима с глава все така невъзмутимо.

— Влизай — казвам аз. — Тъкмо пиех чай.

Оставям вратата отворена, за да пресека всички обвинения в отвличане.

— Аз също предпочитам чая, нали няма да ви затрудня?

— Не, разбира се — отговарям аз изненадана, отбелязвайки наум сбора от няколко факта: Съдник на Човечеството, добри обноски, пие чай.

Тя сяда на стола и клати крака във въздуха, наблюдавайки ме, докато сервирам чая. Поставям го пред нея и се настанявам пред чашата си.

— Всеки ден върша неща, които карат сестра ми да ме мисли за малоумна — заявява тя, след като отпива голяма глътка като специалист. — Сестра ми по цели вечери пуши и пие с приятелите си и говори като младежите от предградията, защото си въобразява, че интелектът й не може да бъде поставен под съмнение.

Ето това напълно пасва на клошарската мода.

— Изпрати ме тук, защото е не само подла, но и страхлива — продължава Палома, като ме гледа все така втренчено с големите си прозрачни очи.

— Е, това пък ни даде възможност да се запознаем — учтиво отговарям аз.

— Нали мога да дойда пак? — пита тя и в гласа й има нещо умоляващо.

— Разбира се — отговарям аз, — винаги си добре дошла. Но се боя, че ще ти е скучно, няма какво да правиш тук.

— Искам само да стоя на спокойствие — отговаря тя.

— А не можеш ли да стоиш на спокойствие в твоята стая?

— Не — казва тя, — не съм спокойна, когато всички знаят къде съм. Преди се криех. Но сега всичките ми скришни места са известни.

— Знаеш ли, мен постоянно ме викат по работа. Не знам дали тук ще си на спокойствие.

— Мога да стоя ето там (тя посочва фотьойла пред работещия телевизор с намален звук). Хората ще идват при вас, но няма да ми пречат.

Мануела, която започва работа в осем и половина, надниква през отворената врата. Иска да ми каже нещо, но зърва Палома и димящата чаша чай.

— Влезте — казвам й аз, — ние двете закусваме и си говорим.

Мануела повдига учудено вежда, което означава, поне на португалски: Тази пък какво прави тук? Аз вдигам едва-едва рамене. Тя смаяно свива устни.

— Е? — пита ме все пак, неспособна да изчака.

— Нали ще дойдете след малко? — питам аз с широка усмивка.